Грижа

Някога преди много години имало едно царство. Царството си имало Цар, както е редно. Всъщност царството имало царе и преди този Цар и след него, но никой не помни имената им. Историята не помни и името на Царя, за когото се разказва в тази приказка. Имената на хората се запомнят, само ако са направили нещо важно и са имали късмета да попаднат на върха на перото на някой летописец. Важи и за царете, колкото и да не искат да си го признаят.

Царят е герой в тази приказка, но името му също е забравено. Може би историята не е важна или пък Царят е бил важен, но летописците записали тази история, пропуснали името му.

А историята е следната:

Когато се възкачил на трона, Царят искал името му да бъде запомнено. Искал поданиците му да се възхищават, а царете на другите царства да го уважават и да се боят от него.

С другите царе ударил на камък, защото царството му било малко, бедно и слабо. Самият Цар пък също не бил нито много умен, нито смел, нито пък изискан и дори собствените му поданици, по-често му се смеели, отколкото се възхищавали от него.

Царят обаче бил решен на всичко, за да получи признание, за качествата, които си мислел, че има. Обещавал често и щедро, колко хубав ще стане живота на поданиците му, но хората не се впечатлявали с обещанията, а дела липсвали.

Не, че Царят не опитвал да направи нещо, но каквото и да направел, само обърквал нещата в царството. Хората мърморели и го ругаели, а той в отговор обърквал нещо друго.

-Не може така!- казвал Царят на придворните си.- Не може, каквото и да направя, да е грешно! Ако се отнасяше за някой друг, бих го повярвал, но аз не греша, нали?

-Никога не грешите, Ваше Величество!- свеждали глави придворните.- Всичко, което правите е умно, хубаво и полезно, а който не го оценява е долен завистник!

-Зная! Зная, че е така, но се намират такива хора.- въздъхвал царят.- Всъщност се оказва, че повечето хора са неблагодарници. Все се намира някой недоволен, а започне ли да се оплаква, другите тръгват след него като стадо.

-Така е, Ваше Величество!-поклонили се отново придворните.- Не можете да угодите на всички хора.

-Ами хрумна ми нещо! - възкликнал Царят. - Не мога да угодя на всички хора, затова ще угодя на един. Ще го взема под собствените си грижи и ще направя всичко, за да е доволен. Другите като видят, че един е доволен, ще са доволни и те.

-Мъдър сте, Ваше Величество!- възкликнали придворните, не защото били убедени, а защото били доволни от живота си.

На другият ден Царят тръгнал да търси подходящ човек. Не трябвало да е първия срещнат, а такъв който е нещастен и зле, за да види ползата от действията на Царя. Само че, на когото и Царят, да предложел помощта си, всеки отказвал. Колкото и да били зле, хората си познавали Царя и никой не смеел да рискува.

Накрая все пак Царят намерил един човек. Бил най-бедният в царството. Живеел в полуразрушена къща, накрая на царството и се прехранвал, като отглеждал репи в малката си нива.

Човекът не бил виждал дотогава Царя, а и понеже живеел сам, нямало от къде да знае, какво го чака. С радост приел предложението за помощ, защото знаел, че по-зле не може да живее.

Царят не чакал дълго, а започнал с грижите веднага. Първо решил да се заеме със самия човек. Бил облечен с широки мръсни и скъсани дрехи, а косата и брадата му били до пояса. Наредил Царят на придворните си, да изгорят мръсните дрехи и да изкъпят и подстрижат човечеца.

-По-добре ли се чувстваш сега?- попитал Царят.-

-По-добре, Ваше Величество, ама....

-Тогава продължаваме нататък!- прекъснал го Царят, радостен, че е направил добро дело.

Погледнал къщата на човека и наредил да я разрушат. Придворните му на часа, изпълнили заповедта. Съборили къщата и разчистили останките. Почистили и подредили двора и засадили навсякъде цветя.

-Красиво стана, нали!- засмял се Царят.

-Красиво е, Ваше Величество, ама...

Царят и този път не изслушал човекът, а се заел с нивата му. Придворните изкоренили всичката ряпа и засадили на нейно място ягоди. Оплевили, наторили и полели обилно. Нивата станала за чудо и приказ и Царят останал доволен.

-Е, сега вече не може, да не си доволен!- възкликнал Царят.- Можеш да ми благодариш и да ме похвалиш на другите хора в царството. Не забравяй никога, че всичко това дължиш на мен. Искаш ли да направя още нещо за теб?

-Нищо не искам, Ваше Величество!- извикал ядосан човекът.- Единственото, което искам е да се махнете от тук и никога да не ви видя и да не чуя и дума за вас!

Царят се ядосал на тази неблагодарност. Наредил да напердашат човека и се прибрал в двореца си.

-Няма благодарност на този свят! - казал тъжно той на придворните си.- Щом на един човек не можеш да угодиш, как ще го направиш на всички!

-Неблагодарни са хората, Ваше величество! Не заслужават вашата добрина!- поклонили се придворните.

Нито един от тях, не знаел, защо човекът на когото помогнали се отнесъл така с тях. Не се сетили, че когато изгорили старите дрехи, никой не дал нови на човека. Когато съборили къщата му, го оставили без покрив над главата, а когато изкоренили репите, го оставили и без прехрана.