Един ден в онези времена трима царе се срещнали. Поздрави ли се, разказали си за семействата и за здравето и болестите. Поговорили си за миналото и споделили плановете си за бъдещето, обсъдили времето и тогава се скарали.
Скарали се, не заради това, че единият обичал зимата, вторият лятото, а третият харесвал мрачните дъждовни дни. Скарали се защото започнали да спорят, чие царство е по-добро.
-Спорът е излишен!- крещял първият цар.- Моето царство е най-богато. Дедите ми владеят хиляди мини за злато, сребро и диаманти. Дворците ми са построени от най-добрите майстори на земята и всеки от тях струва цяло царство. Съкровищницата ми е препълнена и дори да не добавя нищо, още хиляда години наследниците ми, ще притежават всичко което пожелаят.
-Глупости! Може да си богат с пари, но златото не се яде!- ядосал се вторият цар.- Моето царство е най-богато, защото притежавам най-плодородната земя на света. Каквото засееш в нея, тя ти го връща умножено по сто. За житото и брашното идват търговци от цял свят, а плодовете, които берем на всяка трапеза са желан деликатес.
-Я, млъкнете!- извадил сабята си третият цар.- Ще ми се хвалите с нещо, което притежавате днес. Утре може да сте просяци, защото някой може да ви го вземе. Моето царство е най-добро, защото аз имам най-добрите воѝни в света.
Карали се царете дълго и дори до бой стигнали. Карали се, докато се уморили. Млъкнали и поседнали да починат.
Докато почивали наблизо минал един стар човек. Поздравил церете и се поклонил, а те като го видели, решили да поверят решението в неговите ръце.
Старецът не искал да се меси, но нямало как да откаже, а и му обещали богато възнаграждение. Изслушал той царете и дълго мислил.
-Не зная!- рекъл старецът накрая.- Трудно ми е да взема решение, но може би ако попитам вашите поданици, ще ми бъде по лесно.
Царете се съгласили и отишли в първото царство. Старецът избрал един обикновен човек и го попитал, как живее и добро ли е царството.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът.- Царството ни е най-богатото на света. Има злато, сребро и диаманти и накъдето погледнеш виждаш богатство и разкош. Само че, почти всичко, което виждаш е собственост на царя. Ние копаем, а той прибира приходите от мините и ни оставя трохите. Виж, ако царят ни даваше повече, щях да кажа, че това е най- доброто царство на света.
Във второто царство, старецът също попитал случаен човек.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът.- Земята ни ражда всичко и по много. Накъдето погледнеш, виждаш богати ниви и дървета отрупани с плодове. Само че, всичко това е на царя. Ние сме по цял ден на нивите, а за нас е само това, което той отдели. Виж, ако царят даваше повече, тогава бих казал, че това е най-доброто царство на света.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът от третото царство.- Всяка година войската ни се връща с добра плячка. Колите често не могат да поберат всичко, но и докараното е много. Само че, плячката принадлежи на царя. Ние се бием и проливаме кръвта си, а получаваме трохи. Виж, ако царят давеше по-голяма част от плячката на хората, щях да кажа, че това е най-доброто царство на света.
Старецът отишъл при царете и им казал, че е готов с решението си. Само че, царете го прекъснали. Знаели какво са казали хората и вкупом обещали, в бъдеще да отделят повече за поданиците си.
-Е, старче! Кажи сега, кое е най-доброто царство!
-Не зная!- отговорил старецът.- След като видях царствата ви и изслушах вас и поданиците ви, си помислих, че не бих живял в нито едно от трите царства. Не са добри царства те и няма да станат по-добри, ако давете повече на хората. Не е добро царство това, в което какво и колко ще имаш зависи не от труда ти, а от волята на някой друг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар