Забраните

– Виж какво! Не е хубаво да се ядат лалетата! – каза малката Ема на Жълтото коте
– Защо? – присви очи котето.

– Защото така! – отсече малката Ема. – Просто не е хубаво! Цветята са за красота и за да им се радваш, а за ядене има други неща.

– Май ми омръзна! – намръщи се Жълтото коте. – Този свят не ми харесва! Пълен е със забрани и неща, които не трябва да правя. Не яж лалетата! Не яж бели мишки!

– Какви мишки! – ужаси се Ема. – Нима пак си изяло някоя беззащитна животинка?

– Не съм! – настръхна Жълтото коте. – Е, поне скоро не съм... Всъщност откакто дойдох тук, дори не съм видяло бяла мишка. Казах ти, че този свят не ми харесва. Никакви мишки няма, а дори да има, са забранени за ядене. Сега разбирам, че лалетата също са забранени. Пълно е със забрани.

– Успокой се! – засмя се Ема и посегна да го погали, но котето се дръпна.

– Успокой се, де! Не всичко ти е забранено, а и забраните са полезни. Ако не са те, ще настане хаос. Има много добри и полезни забрани.

– Глупости! – изръмжа Жълтото коте. – Забраните са си забрани. Няма значение, под какъв благовиден повод се правят. Забраните те ограничаваш да правиш това, което искаш. Да правиш това, което ти е на сърцето.

– Не е вярно! – разсърди се Ема. – На мен забраните ми харесват.

– Харесват ли ти?И кога са ти забранили нещо за последно?

– Ами... Не си спомням. Мисля, че беше миналата година, но може би греша. Само че, това е защото съм добра и нашите знаят, че съм отговорна млада дама. Не бих направила нещо нередно.

– Не си спомняш, защото вече си приела всички забрани. Не, защото ги харесваш, а защото са станали част от теб. Точно това се страхувам, че ще се случи и с мен.

– Че какво му е страшното? – попита Ема. – Какво му е страшното, че ми харесват. Какво е страшното, ако харесвам да не се цапам? Или пък ако ми харесва да не ям мишки?

– Няма страшно, но така свикваш. Започваш да приемаш всички забрани, като нещо нормално. Ако някой ден ти забранят да играеш с мен, дори няма да се замислиш.

– Не е вярно! – възмути се Ема.  – Никога няма да спра да играя с теб. Пък и никой няма да ми забрани.

– Няма, да ти забрани, но защото никой не знае за мен. Нито родителите ти, нито приятелите ти.

– Как да не знаят? Нали са те виждали. Виждат ни заедно всеки ден и дори мама те погали вчера.

– Виждат ме, но не знаят нищо за мен. Би ли посмяла да им кажеш, че говоря и ям бели мишки?

– За мишките, може би, но за това, че говориш, май няма да кажа на никого. – замисли се Ема. – Пък и да кажа, никой няма да ми повярва.

– Няма да ти повярват, но ще ти забранят да играеш с мен. Не защото съм нещо лошо, а защото възрастните няма да разберат. Когато възрастните не разбират нещо, те винаги го забраняват. Увери ли се сега, че забраните не са хубаво нещо?

– Може би си право... Само че, донякъде. Все още мисля, че яденето на мишки трябва да е забранено.

– Аааааа!!! Стига с тези мишки! Казах ти, че откакто съм тук, не съм видяло нито една мишка.
– Наистина ли?

– Не съм сигурно, но дори да съм видяло, не съм я изяло! Честна дума! – каза важно Жълтото коте. – Така си е! Ако бях изяло мишка, особено бяла, щях да помня.

– Добре! Вярвам ти! – каза Ема и пак посегна да погали котето.

Този път то не се дръпна, а се сви в скута ѝ и замърка доволно, под топлите слънчеви лъчи.

– А какъв беше вкуса? – попита внезапно Ема.

– На какво? На мишката ли? – сепна се Жълтото коте.

– Нееее!!! На лалето, глупаче?

– А, лалето ли? Повярвай, не струва. Толкова не струва, че съм съгласно да приема тази забрана.