Градът на Слънцето

Преди много години, някъде на Юг живеело едно племе. Било малко племе, което живеело дълбоко в джунглата, далеч от другите племена.

Наоколо бродели свирепи зверове и отровни змии пълзели в тревата, но хората не се страхували. Били добри и трудолюбиви хора, живеели скромно, а за най-голямо богатство считали приятелството.

Сам човек не можел да оцелее в джунглата, но когато били заедно били силни. Когато били заедно и най-страшният звяр не бил опасен и бягал с подвита опашка.

С времето племето растяло и малките къщички скрити под короните на дърветата, се превърнали в град. Град, в който всички били приятели. Град, в който и в най-тъмните и страшни нощи, светлината на усмивките не угасвала.

Далеч от тези земи се носела една легенда. Легенда за град загубен в джунглата, където Слънцето никога не залязва, а къщите и улиците са от чисто злато. Легенда за града на Слънцето.

Никой не знаел точното място, но много хора тръгвали да го търсят, рискувайки живота си. Рискували всичко и губели всичко, но мечтите за богатство, карали нови и нови да тръгват по стъпките на предишните.

Някои тръгвали просто така. Без подготовка, въоръжени само с надеждата. Други премисляли всеки детайл, събирали информация, екипирали и въоръжавали цели армии.

Тръгвали хората, но никой не се завръщал. Само че, това не отказвало следващите. Винаги имало нови желаещи, да намерят града и богатството му.

Джунглата била огромна, но търсачите на града, не се отказвали. Прокарвали нови и нови пътеки, които с годините се превърнали в пътища.

Хиляди хора тръгнали по тях всеки ден. Хиляди хора, всеки ден прокарвали нови пътеки.

Джунглата се предала и отстъпила. Ставала все по-малка и вече не била страшното и смъртоносно място от миналото. Вече всеки можел да тръгне на път без страх и да се завърне жив и здрав.

Търсачите ставали все повече и повече, а джунглата все по-малка. Не останало място, където да не е стъпвал човешки крак. Зверовете отдавна били избити, а много от дърветата изсечени.

По пътя си търсачите срещали много малки племена. Някои от тях се опитвали да ги спрат, други ги посрещали гостоприемно. Някои гледали на гостите, като на богове, други ги наричали дяволи.

Търсачите на града на Слънцето не се интересували от тях. Не се интересували от малките им къщички, построени от камъни, клони и глина. В тях нямало злато и нищо, което да блести, затова продължавали напред.

Дали с оръжие или пък с болести, племената били погубвани, а на мястото, а селищата им разрушавани, за да се прокара нов път.

Път, по-който хиляди търсачи богатство крачили напред всеки ден. Вървели напред, но не откривали Градът на Слънцето.

Понякога им се струвало, че го виждат в далечината. Виждали силуета му по изгрев или по залез. Виждали странни сияния в безлунните нощи, но когато стигнели на мястото, там нямало нищо.

Понякога търсачите на града на Слънцето, намирали на мястото, където виждали сиянието селище на поредното племе. С кротки хорица, живеещи бедно в своите домове направени от камъни клони и кал. Място с добри и трудолюбиви хора, живеещи скромно, а най-голямото им богатство било приятелството. Нямало злато , дворци и скъпи предмети. Бедно място огрявано единствено от Слънцето, но търсачите не се интересували от такива неща и продължавали напред.

Напред към нещо, което не виждали и никога нямало да видят.