Люлка

Имало едно време една люлка. На пръв поглед люлка, като люлка. Само чакала някой да седне в нея, за да се залюлее и го понесе все по-високо и по-високо. Засилвала се все повече и повече, а човекът в нея се пренасял в друг свят. Свят, в който можел да лети, като волна птица. Свят, в който можел да докосне небето, поне за миг.
Защото, когато стигнела най-високата си точка, люлката се връщала назад и надолу, а стомахът на люлеещият се свивал от страх. После отново се устремявала нагоре към небето и страхът изчезвал, заменен с възторг.
Най-много на люлката се люлеели децата. Люлеели се с усмивки и весели викове, независимо дали люлката се носела към небето или се спускала към земята.
Виж възрастните се страхували повече. Те имали натрупан опит и ценели миговете, когато били високо, но спускането не им харесвало. Напомняло им за живота и собствените им висини и спускания. Повечето искали да се люлеят само нагоре забравили, че люлката е просто забавление.
Затова възрастните по-често стояли встрани и люлеели децата си. Люлката ги канела, да се качат, но те учтиво отказвали.
-Вече сме възрастни, а люлеенето е само за децата.- оправдавали се те.
Или пък:
-Тежък съм и се страхувам, че може да те счупя.
Или пък:
-Имам високо кръвно и лекарят ми забранява.
Намирали възрастните хиляди извинения и рядко се намирал някой, който да се полюлее.
Люлката обаче не преставала да ги кани. Тя не разбирала страховете им. Била създадена да се люлее, а сама нямало как. Понякога вятърът я разлюлявал на игра, но не било същото.
Един ден все пак един възрастен седнал на люлката. Бил уморен и замислен и я сбъркал с пейка. Люлката обаче не пропуснала да се възползва. Залюляла се първо много бавно, а после все по-бързо и високо. Възрастният човек в началото се съпротивлявал, но след това се отпуснал и се забавлявал като дете. Смеел се и се радвал независимо дали люлката вървяла нагоре или надолу.
-Хубаво беше, нали?- попитала люлката, когато спряла накрая.
-Хубаво беше!- отвърнал възрастният.
-Нали ще се върнеш и утре? Обещавам, че ще бъде по-хубаво и от днес.
-Мисля, че няма....
-Защо? Защото си възрастен? Защото си тежък, или защото лекарят ти е забранил?
-Не!- засмял се възрастният.- Хубаво беше, но не бих се люлял отново. Радостта от люлеенето е нещо страхотно и ми се иска да я изпитам отново, но....
-Какво, но? Само кажи. Ще направя всичко, ако зависи от мен.
-Радостта е хубаво нещо. Хубаво е и когато докосваш небето, хубаво е и когато се спускаш стремглаво надолу. Само че, няма как да споделиш с друг тази радост. Да се залюлееш с него, да докоснете небето и да се спуснете, а стомахът да се свива на топка. А ако не можеш, да я споделиш, радостта не е истинска. Поне не такава, от която се нуждаят възрастните хора. Не искам да се люлея сам.

10 коментара:

  1. Аз пък си се люлея - повторно, потретно и почти винаги, когато мога да си го позволя. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Хубаво е, когато човек може да сподели радостта си с любим човек. Но за съжаление това не винаги е възможно тогава се оказваме принудени да се научим да се наслаждаваме сами на радостта си...

    ОтговорИзтриване
  3. Радостта се удвоява при споделяне!

    ОтговорИзтриване
  4. Сетих се за една друга приказка "Смисълът на живота". Вярно, че е по-хубаво като споделиш радостта си, но понякога се налага или да се наслаждаваш на живота сам или да се самосъжаляваш (пак сам). И в двата случая изборът е твой.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не зная, дали имаме избор или изборът е само утопия, но всъщност живеем заради другите хора и без тях нищо не е истинско.

      Изтриване
  5. Пътят към ада - няма с кого, значи няма да го правя... Така се погребват радости и мечти. Добре че новаторите не са го спазвали, защото кой знае в кои векове щяхме да сме, а човекът е имал люлката, люлката е имала него и кой знае, ако е продължил да се радва на люлеенето, може би са щели да се появят и присъединят и други, които му се радват, но не са имали с кого да го споделят.

    ОтговорИзтриване