Малка стара история

Някога много отдавна, в едно далечно царство имало едно малко селце.
В царството имало много такива селца и повечето от тях дори не били отбелязани на картите. Никой не се интересува от малките селца. Там нищо не се случва, а и да се случи нещо, това няма да промени света.
Пък в нашето селце все пак понякога се случвали и интересни неща. За една такава история дочух преди време и реших да я разкажа. Малка история, без поуки и красота. Знам, че няма да промени света, но пък ми хареса.

Един ден хората в малкото селце се скарали. Било за нещо незначително и на следващия ден, вече били забравили причината, но помнели, че се били скарали.
Всеки бил скаран с всекиго. Спрели да си говорят. Спрели да работят заедно. Когато се срещнели на улицата минавали на другата страна и обръщали поглед встрани.
Минала седмица, минал и месец...
Нещата не се променяли.
На края на селцето живеел един старец. Къщата му била последна и край нея минавал единственият път за влизане и излизане в селцето. По цял ден старецът обикалял полето и гората и дори не забелязвал какво става с селцето.
Един ден, обаче разбрал. Минал през селцето, поразгледал, поклатил глава, но нищо не казал. Впрегнал каручката и излязъл пак от селото. Никой не му обърнал внимание. Хората били заети с по-важни неща, а има ли по-важно нещо от това да се сърдиш на другите?
На другата сутрин пътят за селото, точно пред къщата на старецът бил засипан с купчини пясък. Още от сутринта жителите на селцето разбрали за това. Колите на идващите и заминаващите затъвали и буксували, обувките се пълнели, а вятърът разнасял ситен прашец из цялото село.
Развикали се жителите, срещу лудия старец. Искали да го линчуват, но не го намерили никъде. Повикали малко, попсували, а след това се сетили, че не си говорят и забравили за него.
На следващата сутрин ги чакала нова изненада. От двете страни на пътя били натрупани купчини камъни. В средата оставало място, само колкото да мине една кола. Налагало се да минават един по един и скоро се натрупала опашка. Гневът бил още по-голям, но старецът пак го нямало и въпреки, че го кълнели през целият ден, хората пак не си проговорили. Още помнели, че са сърдити за нещо. Не помнели за какво са сърдити, но това било без значение. Важното била, че са сърдити.
На третата сутрин жителите на селцето ги чакала още по-голяма изненада.
Пътят бил затрупан напълно с големи камъни. Нито могло да се излезе, нито да се влезе.
Това вече било прекалено! Втурнали се да търсят старецът, но пак никъде не го намерили. Гневът напирал в душите им, но имали спешни задачи и след като се почудили час-два, селяните си плюли на ръцете и заедно изчистили пътя.
Докато чистили, забравили, че били скарани. Помагали си, защото нямало друг начин. Разменили и по някоя дума. Първо по работа, а после и по някоя шега разменили.
Когато изчистили пътя, изтрили потта от челата си, усмихнали се един на друг и за своя изненада установили, че вече били забравили, че се сърдят. Били забравили дори, че се сърдят на стареца.
На един от съседните хълмове, старецът извадил лулата си, натъпкал я с тютюн, запалил я, погалил по главата Шаро и се усмихнал.
-Видя ли, Шаро! Дядо ми беше прав. Можеш да обединиш хората с две неща. С общ враг и с обща работа. Само, че първият начин е за кратко, а вторият завинаги.
Шаро погледнал умно и излаял веднъж. Така и никой не разбрал, дали бил съгласен, или просто учтив.
Историята свършва тук, но ми се иска и аз да излая, както Шаро.
Само веднъж.

....