Зад завоя

На....

Поглеждам за пореден път снимката. Покритите със сняг клони на дърветата надвиснали над пътят са красиви, но самотни. В центърът слънцето е позлатило храст с изсъхнали листа и погледът не може да си откъсне от него. Заснеженият път минава покрай него и изчезва.
Продължава някъде там, зад завоя и ти се иска да се втурнеш по него. Какво ли има там?
Тръгваш забързано, но нещо те спира. Внимателно! Слънце и сняг е красива комбинация, но завоят е покрит с ледена кора. Една погрешна стъпка и излизаш от пътя.
Това не ме спира. Мислено тръгвам по пътя. Бавно, внимателно, стъпка по стъпка тръгвам напред. Искам да знам, какво има там.
Зад завоя....
Всъщност знам. Целият живот е пътуване напред. Завой след завой.
Търсене на нещо там, скрито от погледа, за което душата копнее.
Влизаш в поредния завой и още в началото знаеш какво ще видиш след него.
Още един завой. След него друг и друг.
Повтаря се до безкрайност и понякога се замисляш, струва ли си?
Струва ли си да вървиш напред, когато всичко се повтаря?
Струва ли си, да полагаш усилия за да видиш пред себе си просто поредният завой.
Защо да вървиш напред? Дали, ако се огледаш, няма да видиш, че от тази страна имаш достатъчно неща за цял живот.
От тази страна на завоя е миналото и настоящето. Тук са приятелите и враговете. Тук е животът.
Напред е само мнима загадка и надеждата. Надеждата, когато някой ден погледнеш зад поредният завой, да видиш не тесен път, завиващ отново сред снеговете, а магистрала оградена от цъфтящи поля.
Може би, някой ден ще видя и това. Може би, но искам ли го всъщност? Искам ли прекрачил зад поредният завой, да разбера, че той е последният? Искам ли да видя краят на това пътуване?
Поглеждам за пореден път снимката. Клоните затрупани със сняг са застинали, но ми се струва, че усещам вятърът. Потръпвам от студеният му допир, а после бавно тръгвам напред.
Напред към поредният завой. Не зная какво ще намеря, но и няма значение. Не мога да загубя нищо. Движението е живот.
Напред....

Здравей, приятелко!
И вчера не писах. Исках, започнах дори, но думите не дойдоха.
Отложих за днес. Отложих за пореден път.
Времето не стига никога. Времето и думите.
Думите не стигат. Не стигат да дадат надежда или миг спокойствие.
Днес думите дойдоха сами, но не са достатъчни.
Гледам снимката и ми се иска, някой ден да се видим зад поредният завой. По-стари, но продължаващи да търсят щастието.
Но затова трябва да вървим напред, нали?
Няма да спрем.
Всеки ден по малко напред. Всеки ден преминали един завой, за да се изправим пред следващият.

....