Дух

Влезе и дори не се огледа. Знаеше какво ще завари и точно заради него премина през тази стена.
Болката изпълваше стаята и всяка частица в него се сви и потрепери. Пребори се с желанието да избяга надалеч, събра сили и пое болката в себе си. Потръпна за миг, а после затвори очи и когато ги отвори всичко беше свършило. Този път беше успял. Болката вече я нямаше в стаята. Усмихна се и премина пак през стената. Не погледна назад- нямаше време, беше нужен на друго място.
Той беше дух. Някога не го знаеше. Не знаеше нищо за себе си, не знаеше кога и защо се е появил. Знаеше, че може да преминава през заключени врати и стени, но мислеше, че всички го могат.
Търсеше...
Търсеше нещо, но не знаеше какво. Просто минаваше през поредната стена, поглеждаше за миг и продължаваше.
В началото му беше забавно. Научаваше много неща. Виждаше и чуваше всичко, а той оставаше незабележим. Някога, много отдавна това го притесняваше. Опитваше се да привлече вниманието, на хората, но те просто минаваха през него и продължаваха. Само понякога много рядко, някой спираше за миг и се оглеждаше странно, усетил присъствието му. След това тръсваше глава и забравяше.
Той нямаше дом, а и не се нуждаеше. През цялото време вървеше напред и търсеше, търсеше.... Минаваше стена след стена и зад всяка откриваше нещо различно. Имаше стаи, които го изпълваха с тихо щастие, от други излизаше развеселен. Понякога панически се връщаше обратно, усетил в посетената стая присъствието на нещо толкова черно и страшно, че дори не искаше да си спомня за него.
Най-често от всичко в посетените стаи усещаше тъга, болка и отчаяние. Сякаш тези стаи го привличаха с нещо. Свиваше се на кълбо, разтърсен от преживяното, изскачаше обратно, но след това се връщаше пак. Отново и отново...
Един ден, когато беше в такава стая се случи нещо, което го промени. Не разбра как стана, но пое болката в себе си. Не цялата, но достатъчно за да накара човекът, който я изпитваше да отпусне лицето си, да се усмихне отново, а след това да заспи спокойно.
Тогава разбра. Разбра защо е тук. Не беше сигурен, но нямаше друг отговор. Нямаше значение кой е, важното беше, че имаше мисия.
Не жалеше времето, за него то нямаше значение. Не се уморяваше, ден след ден да търси чуждата болка и да се опитва да я поеме. Минаваше стена след стена, поемаше болката и продължаваше напред. Понякога не успяваше. Опитваше отново и отново, връщаше се пак и пак, но без резултат. Тогава с тъга продължаваше пътят си, но ако успееше добиваше нови сили.
Дори не усети, кога настъпи промяната. Започнаха да го забелязват. Първо забелязаха това, което правеше, а след това и самият него. В началото се плашеха, наричаха го призрак и се опитваха да го изгонят, но после го приеха, като нещо нормално.
Смути се, но не се промени. Промениха се другите. Започнаха да го търсят и да изискват от него, все повече и повече. Започнаха да изискват и неща, които не можеше. Сърдеха се, когато не се справяше и го наричаха зад гърба му с обидни имена.
Веднъж дори му предложиха да работи за пари. Да направи фирма със съдружници и да печели от чуждата болка.
Стресна се и се сви на топка. Скри се далеч от всички и се затвори в себе си. Зад стените чуваше, гласове, които го призоваваха, изискваха и проклинаха. Гласовете, които доскоро го хвалеха и го наричаха приятел. Сякаш болката в него поета от хиляди души се взриви. Забрави за всичко наоколо и изпадна в летаргия.
Не знаеше колко време е прекарал така. Събуди се с чувството, че някой го вика. Дори не се замисли. Мина през стената, мина през тълпата, която още го одумваше и продължи.
Премина през стената и дори не се огледа. Знаеше, какво ще завари. Потръпна и пое тъгата от детската душа. Погледна усмивката, появила се в очите и на свой ред се усмихна.След това махна с ръка за сбогом и продължи нататък.
Някой там имаше нужда от него. Това беше важното.
Той беше просто дух...

....