Писмо до Неволята

Уважаема, Невольо!

Пише ти един отчаян човек. Знаеш кой съм и защо ти пиша, но за да сме наясно ще повторя пак.
Всичко започна, когато мама ми прочете приказката за Неволята. Тъкмо си бях счупил колелото и плачейки и се оплаках. Тя пък ми обясни за Неволята и ми прочете приказката за теб. В началото ми хареса. Представих си те, като вълшебница, която само чака да се хванеш на работа, махва с пръчката и всичко си идва на мястото.
Хвърлих се на работа с колелото, но никога не го бях правил и успях само да го разглобя. Помъчих се два дни със сглобяването, но все оставаха части, а то не тръгваше.
Тогава започнах да се оглеждам за теб, но теб те нямаше никаква. След седмица все пак оправих колелото, а мама ми обясни, че всъщност ти си била там през цялото време и си помагала неусетно за мен. Усъмних се за миг, но пък реших, че може и да греша. Възрастните знаят повече. Приех приказката за истина и от тогава до ден днешен все ти помагам.
Помагам ти не само за моите работи, но и за чуждите. Когато видя някой да те вика, му припомням приказката и му помагам доколкото мога да оправи нещата. После му казвам да благодари на теб и следващият път да не те вика, защото ти си винаги наблизо и помагаш на тези, които сами си помагат.
Обикновено, когато казвам така ме гледат странно и се смеят зад гърбът ми, но не се притеснявам. Знам, че съм прав и ти винаги си наблизо и помагаш неусетно.
Всъщност, защо да ти разправям историята? Ти я знаеш по-добре от мен. Върни се назад във времето и ми отговори честно!
Някога да съм те викал на помощ?
Когато всички в семейството останахме безработни, да съм те притеснил за момент? Нищо подобно! Стиснах зъби, стегнах колана и след година успях да изплувам. Стана ми странно, че ме остави толкова време да се мъча, но си замълчах.
Когато ми обраха дома до шушка и полицията каза, че аз съм си виновен, да съм те викал на помощ? Нищо подобно! Стиснах зъби, затънах в заеми, но след две години успях да изплувам. Пак се зачудих, че ме остави толкова дълго да се мъча, но си замълчах.
Ти си заета. Имах да помагаш на много хора и не трябва да те чакам на мига.
Когато ми подпалиха, малкото кафене, което бях отворил, да съм те викал за помощ? Нищо подобно! Стиснах зъби, навих ръкави и след три години вече бях успял за изчистя всичките си дългове. Не те видях и през тези три години, но пак си замълчах.
Днес, обаче търпението ми се изчерпа! Жената се изнесе при майка си. Не, че и преди не го е правила, но думите и на вратата ме смутиха.
Това било краят! Омръзнало и било от Неволята! Цял живот все едно била женена не за мъж, а за Неволята!
Излезе и тресна вратата, а аз седнах и се замислих. Мислих, мислих и реших, че е права. Излиза, че цял живот върша и твоята работа, а ти си клатиш краката и сигурно ме мислиш за идиот.
Като се върна назад забелязвам, че всъщност не си си клатила краката, а си помагала на другите. Няма смисъл да гледам надалеч, за да забележа следите ти.
Ето например, новата колежка, която използваше монитора за огледало и дори принтера не може да си пусне сама, вече ми е началник и шефът казва, че ще се развива още. Без твоята помощ, щеше ли да се случи това?
Съученикът, който от трети клас все преписваше домашните от мен (продължи да го прави и в института), днес е работи в министерство. Има цял отдел на разположение и вече не му се налага дори да преписва сам. Кой питам му помогна да се уреди така?
Бившият колега, когото изгониха от работа за пиянство, днес е заместник на шефа на голям холдинг. Назначението получил на маса, защото нашият хубавец много хубаво пеел. Сега си пие и пее в кабинет от 300 квадрата, а и цялата си фамилия е назначил при него.
Няма да изреждам другите случаи. Много си помагала, многоооо!
На всички други си помагала, само мен си пропуснала. Че защо пък не? Щом съм будала, така ми се пада!
Да, ама не! Свърши се! Край!
От днес спирам да ти помагам! Писна ми и искам обяснение! Искам си годините обратно! Трийсет години все в приказката вярвах, а ти ме използва! Искам си живота обратно!
Чакам отговор и не мисли, че ще се отървеш лесно! Няма да стане! Аз не чакам Неволята да ми свърши работата, а сам си я върша. Ще ти пиша всеки ден по хиляди пъти и навсякъде ще разказвам, какви ги вършиш. Сигурно не само мен използваш така и представи си, какво би станало, ако всичките ти „заместници”, разберат.
Чакам отговор и подобаваща компенсация!

P.S.
Между другото, докато получа отговор и не остана доволен от него, си оттеглям обръщението „Уважаема”!

ЧАКАМ!!!!

....