Животът, като филм

В последните дни гледам и чета основно за събитията в Япония. Не зная за вас, но взривовете и авариите в атомните им централи не ме вълнуват. По-въздействащи са стотиците кадри, на разрушения, смърт или отчаяние в погледа на оцелелите.
Световните агенции бълват всеки час, а журналистите като лешояди дебнат всяка възможност и ъгъл за въздействащ кадър.
Опитах се да се разсея и вчера включих National Geographic. Попаднах на филм за гибелта на динозаврите. Страхотна симулация на взрива, ударната вълна и последвалата смърт. Почти усетих пламъците и дима. Включих на друг канал и попаднах на поредния екшън. Куршумите свистяха и сякаш един мина и на косъм от главата ми. Гледах и не можех да откъсна очи.
Тогава се ужасих. Ужасих се не от кадрите, а от себе си. От спокойствието с което гледах кадрите. Нима наистина болката и мъката, са станали дотолкова част от ежедневието, че ни привличат, като пеперуди към пламъка на свещта.
Днес през деня си припомних и други такива картини. Спомних си картините от последният атентат в Москва, а и една случка на живо.
Пътувахме за Пловдив и на магистралата, движението беше отбито в една лента. Колите пред нас пъплеха, като мравки и дори спираха. Скоро видяхме и причината. Една лека кола се беше врязала и влязла под ремаркето на товарен камион. Купето беше срязано, също двамата сърби на предните седалки.
Тогава се насилих да не гледам. Точно така, насилих се да не гледам, защото нещо в мен искаше, да се вторача и да не пропусна и най-малката подробност. Подробностите разбрах от разказите на други в колата и след това по новините.
Днес отново се ужасих от себе си. Нима съм станал толкова безчувствен, че гледката на чуждата болка ме привлича. Дали наистина мога да съчувствам, или просто започвам да приемам нещата, като филм. Филм на ужасите, прожектиран върху екрана на живота. С нереални герои, които не страдат и не умират, където кръвта е грим, а мъката е просто декор от сценария.
Замислих се дали не е са виновни медиите, или времето? Дали не са виновни филмите и компютърните игри? Само, че си спомних, че така е било винаги. Спомних си в миналото за гладиаторските игри, жертвоприношенията, екзекуциите и кладите за магьосници. Спомних си и едни снимки преди години, за публично обесване в Иран. Площадът беше претъпкан с хора, дошли за да не пропуснат гледката.
Хора ли? Да, хората не са съвършени, но дали това е нормално? Нали вярваме, че доброто е по-силно в нас? Нали знаем, че животът не е филм, а смъртта и мъката са всеки ден около нас?
Знаем го, но дали това е достатъчно?
Понякога чета реакции за даден филм. Слушам как колежките обсъждат поредния епизод от сапунка, след това преминават към събитията в Япония и се замислям, че няма разлика в тона и настроението. Наистина ли съчувствието е част от човешката природа? Било ли е някога?

9 коментара:

  1. Аз пък се притеснявам от това, което става в Япония - много централи, много реактори-всеки ден нещо става, днес вече са зарязали всичко...Опасявам се, че японците не дават точно инфо. Нещата стават неконтролируеми, за съжаление...

    ОтговорИзтриване
  2. :) Просто дресировката е качествена. Преди няколко дни Клинтъновица отчете, по повод на свободата в Интернет (!), че тяхната (американската) пропаганда си е свършила перфектно работата по време на студената война. За съжаление е точно така. След това се били отпуснали и сега трябвало да наваксат... Оказва се, че мои приятели от „Запада“ са израснали в съмсем друга медийна среда. Когато им говоря за някои групи, филми, книги те ме гледат тъпо, а при нас са „световно известни“!
    Обикновено лицемерие. 95 % от порното в света се прави в САЩ, но във филмите, които не са само за ползване извън САЩ, не можеш да видиш как се целуват - все едно се размножават чрез пъпкуване. От друга страна зваеш какво върви по нашите екрани...

    ОтговорИзтриване
  3. @Zvetanka Shahanska , и аз се опасявам, но ми е някак далечно. Всъщност повече се притеснявам, че често подминаваме нещо, около нас, загледани в новините.
    @slavuncho, за порното е така, но и тук най-посещавани са точно тези сайтове. Аз почти не гледам телевизия, но напоследък се чудя, дали и аз не съм в голяма степен обработен:(

    ОтговорИзтриване
  4. Да...и както се чудим дали не сме обработени, изведнъж, но почти безвъзвратно разбираме, че сме вече изработени...

    ОтговорИзтриване
  5. ...а емпатията е само "сложна думичка"!

    ОтговорИзтриване
  6. " ... като пеперуди към пламъка на свещта..." - колко красиво и самоунищожително звучи ... харесва ми , много !

    ОтговорИзтриване
  7. аз си умирам от страх и никак не ми е далечно. обаче се загледах днес в лицата на журналистите от студиото на CNN - няма по-самодоволни физиономии... докато колегата им от японската телевизия рапортуваше със сълзи на очи.

    ОтговорИзтриване
  8. @Кръстю ,май наистина е така:(
    @Svetla ,много станаха "сложните" думички.
    @xabiba,:)
    @Ясмина, аз също се притеснявам, но някак не мога да имам доверие на журналистическите чувства. Може би родните са виновни с поведението си, но това постоянно въртене на кадри и забравяне на нещата на следващия ден ми се струва доста фалшиво. Забеляза ли, че новините от Либия изчезнаха,заменени от следващата новина, а там избиват хора:(

    ОтговорИзтриване
  9. Наистина има някаква "извратения" в нас... не знам, някои хора го отричат, може би са прави - и все пак, вгледаш ли се дълбоко в себе си, виждаш "тъмната страна" и колко мазохистично някакси те влече да видиш ГАДНОТО. Честно казано, не знам каква е ролята на това желание, може и да има еволюционна основа, но най-напред е вид садо-мазохизъм.

    Но съчувствието според мен е нещо съвсем отделно. И все пак има моменти, когато виждаш нещо толкова ужасно, че не можеш повече да гледаш...

    Но вместо съчувствие или тревога, мисля че на ниво ежедневие е съществено да се вгледаме в света около нас, в живота, който кипи и продължава, и да му се радваме, докато можем.

    ОтговорИзтриване