Мразя да мразя

Мразя да мразя. Може би не мога и това е дефект. Има толкова неща, които човек може да мрази.
Мога да мразя съседа, който цяла зима прескача оградата, за да си взима от моите дърва.
Мога да мразя и старицата от блока отсреща, която от години привлича всяко бездомно куче в града и с лукава усмивка, наблюдава от високо, как любимците и налитат дори на живеещите във входа.
Мога да мразя бившите си и настоящи началници, или пък подчинените. Всеки е дал основание.
Мога да мразя и колегите. Някои са по-умни от мен, други получават повече, а трети все гледат да прехвърлят тяхната работа на мен.
Мога да мразя и дървените философи, които знаят всичко по рождение. Или пък да мразя тези, които не знаят нищо.
Мога да мразя и кмета. Нищо, че вече бере душа и награбеното няма да му трябва.
Мога да мразя мобилните оператори и интернет доставчика си.
Мога да мразя и правителството, че и всички предишни. В аванс мога да мразя и следващите, защото ще са същите дебелооки и дебелокожи тарикати.
Мога да мразя и другите около мен. Някои са по-богати, други по-млади и по-красиви, а трети.... Има ли значение?
Мога да мразя неща и хора, независимо от времето и това, къде се намират. Като започна от съседната махала, с която като деца винаги воювахме и стигна до гетото на края на града. После ще продължа, към хората от съседните градове и села и ще стигна до границата. На света има над 7 милиарда души, които мога да мразя. Жалко, че някои народи вече ги няма, но пак мога да ги мразя. Това византийци, хазари, хуни са извадили късмет.
Мога да мразя всичко видимо и невидимо на този свят и във Вселената, но най-много мразя да мразя.

Съботен пролетен ден. Отпуснал съм се на люлеещата пейка и съм притворил очи. През миглите леко прониква светлина и всичко наоколо е златисто-зелено петно.
Мога да затворя очи напълно. Мога и да ги отворя, но не искам. Така ми е добре. Красиво е и тихо. Дори колите, сякаш за да запазят спокойствието ми, избират маршрути по далечните улици. Тихо е.
В този миг една досадна муха, разваля покоя ми. Не спира да кръжи с досадно бръмчене. Спира за миг, само за да събере сили и полита отново. Каца на косата ми, а след това на ръката ми и вълшебството изчезва. Мразя я, а мразя да мразя.
Отварям леко очи и изчаквам търпеливо да кацне по-близо. След това замахвам и ръката изплющява върху тялото ми. Мухата е излетяла, но не се маха. Прави няколко прощални кръга и чак след това отлита, да досажда на друг.
Разтривам удареното място и се отпускам. Притварям очи и светът отново става златисто-зелен. Не чувам досадното бръмчене, но зная, че рано или късно, ще дойде друга муха. Мога да мразя мухите, защото те никога не свършват, но мразя да мразя.