Безсмъртие

Вчера беше мрачен и студен ден. Само на обяд слънцето се показа за малко. Опитах се да събера малко топлина и настроение и докато се припичах на слънцето, се загледах в две стари дървета.
Посадени се преди аз да се родя и като гледам, ще ме надживеят без проблеми. Не са безсмъртни, но дали им е нужно? Те не се стремят към безсмъртие. Просто живеят своя живот.
Замислих се, дали и аз бих искал да съм безсмъртен. Прието е да се смята, че хората се боят от смъртта. Че затова се надяват да продължат живота си в друг свят, на ново място. Както се казва, готови са да „продадат и душата си“ за надеждата, че няма да изчезнат безследно. За надеждата, че светлината ще е вечна.
Когато бях малък и аз понякога съм се страхувал. Имало е нощи, в които не съм мигвал, защото сънят би довел страшни кошмари.
Отдавна обаче не мисля за това. Може би защото съм умирал вече и още на два пъти, онази с косата ме е потупвала по рамото.
Всъщност мисълта за безсмъртието, не е породена от мрачни мисли, а от един разговор. Тогава си представих човешкия живот, като съд, който можем да напълним само до горният му ръб. Не повече. Може да остане и празен, защото зависи от нас, но не можем да добавим повече.
После реших,че греша. Всъщност човешкият живот е просто мрежа. Тя също има определен обем, но не всичко, което слагаме остава в нея.
Хубавите и лошите неща в нашия живот са в различна пропорция за всеки. И хубавите и лошите пълнят нашата „мрежа“. Дребните преминават и не се задържат, а остават само големите неща.
Когато мрежата се напълни, не можем да добавяме повече. В някои мрежи има повече хубави неща и на хората им се иска да имат още място. В други има повече лоши неща и хората просто не могат да понесат и капчица мъка повече.
Не зная каква ще бъде моята мрежа, когато се напълни. Може би, нито хубавите, нито лошите неща няма да са в повече. Не зная и кога ще стане, но не се и притеснявам. Колко и с какво ще бъде пълна зависи от мен. Ако пък цял живот не ти е стигнал да напълниш своята мрежа, не е във времето причината.
Такъв е живота. Повече не е нужно, нито не мен, нито на другиго. После като дърветата, ще отстъпим място на нови. Други ще пълнят своите мрежи с хубаво и лошо. Ще повтарят нашите грешки, или пък ще правят свои, но това ще е без значение за нас.
Вчера в моята мрежа нямаше важни неща. Имаше дребосъци, които ще останат за малко, а след това ще изпаднат през дупките, но денят беше хубав. Всъщност нямах време да броя, но и да имах нямаше да го направя. Няма смисъл да губя от дните, часовете, минутите. Те са мои и са днес, утре и докогато ми е писано. Не мога да ги направя повече и не искам, но какви ще бъдат зависи от мен. Не искам безсмъртие. Искам си днешния ден.