Дървета и брадва

На върха на един висок хълм, попаднали две малки семенца. Почвата била суха и камениста, но имали късмет да уцелят влажно място.
Скоро семената покълнали. Всеки ден ставали все по-големи и скоро се превърнали в стройни фиданки. Растели близо една до друга и понеже нямали друга работа често говорили за нещата от живота.
От хълма се виждало надалеч и теми за разговор не липсвали. Говорили за времето, за слънцето, за облаците и дъжда. Говорили за полето простряло се до хоризонта, говорили за реката виеща се лениво в ниското. Не пропускали нищо, но колкото и да се стараели темите да са разнообразни, след година ги изчерпили.
Понеже нямали нови теми, а наблизо не се случвало нищо интересно, започнали да спорят. Не, че имало какво да делят, но така времето минавало по-бързо. Едното дърво, казвало: „А“, а другото веднага опонирало с „Б“ и така по цял ден.
Чак когато слънцето залязвало, спирали споровете за кратко, но ако небето било ясно, започвали да спорят за звездите. За разлика от другите теми, звездите често се променяли, но понякога и те омръзвали.
Един ден едно от двете дървета казало:
-Уж сме расли заедно и всичко сме делили по братски, а като гледам аз съм по-голямо и силно.
-Не е вярно!- отвърнало другото дърво.-Аз съм по-голямо и силно от теб!
От този ден двете дървета спорили само за това, кое е по-голямо и силно. Забравили всички други теми и дори звездите вече не били интересни. Често се карали и понякога не си говорили със седмици, но никое не искало да отстъпи.
Решили да попитат някой друг, но на хълма никой не се качвал. Само вятърът брулел голите склонове, но често и той забравял това място. Когато един ден се появил за малко, дърветата го помолили да реши спора им.
Вятърът, събрал всички сили и се втурнал срещу тях. Духал, блъскал и се опитвал да ги събори цял ден, но не успял. Вечерта уморен се спуснал тихо към полето, без да реши спора им.
На другият ден на хълма се качил човек с брадва. Поседнал под сянката на дърветата да почине.
-Нека попитаме него.- предложило едното дърво и другото се съгласило.
Човекът, обаче не чул въпросите им. Починал, а след това запретнал ръкави, плюл на дланите си и отсякъл и двете дървета. Окастрил клоните им, нарязал дърветата и ги наредил, а след това заслизал бавно по склона. Бил уморен, но доволен. На следващия ден щял да се върне, за да прибере дървата. Дори не забелязал, че забравил брадвата си.
Нощта се спуснала и луната огряла двата пъна на хълма.
-Напразно спорихме.- въздъхвал единият.- Човекът е много по-силен от всички дървета.
-Не си прав!- възразил вторият пън.- Не човека, а брадвата е най-силна на този свят.
-Да! Така е!Прав си!- въздъхнал първият пън и спорът приключил.
-И е прав и не е. - намесила се и брадвата. -Ако не бяха здравите ви клони, аз щях да бъда просто парче желязо.
-Значи все пък сме най-силните.- засмял се един от пъновете. - Има само едно нещо, което трябва да уточним. Кое от нас двете беше по-силно и здраво?
По небето се показали и звездите, но двата пъна не им обърнали внимание. Имали по-важен спор и друго не ги интересувало.