Цариградско грозде

До пътеката в двора се е разлистило малко храстче. Около 50 сантиметра с нежни листа и незабележими цветове. Расте там от четири години, но рядко спирам погледа си на него.
Нарича се цариградско грозде и доколкото зная си е диворастящо растение, а плодовете му са полезни за хиляди неща. Човекът го е култивирал отдавна, защото е непретенциозно, а започва да дава плодове още от първата година. Това в двора е захванато от коренова издънка. Плодовете му са светло-кехлибарени и наистина приличат на зърната на гроздето. Има и разновидности и с винени плодове, но причината да му обърна внимание е друга.
Сетих се, че от четири години е в двора, а аз така и не съм опитал вкуса на плодовете му. Казват, че са сладки и приятни на вкус, но някак в годините съм пропуснал да протегна ръка. Пропуснал съм да опитам нещо, което е на една ръка разстояние.
Не зная, защо се е получило така. В живота често го правим. Не забелязваме и подминаваме с пренебрежение, нещата които са до нас. Може би не ги искаме, или пък ако не положиш усилие за нещо, не можеш да го оцениш?
Може би тази година ще опитам вкуса. Или пък може би не.
Почивни дни, спокойствие, и добро настроение. Напоследък се събраха доста почивни дни. Обикновените уикенди, не са ми достатъчни. Докато се усетиш и времето се изнизва през пръстите. През седмицата са натрупани дребни задачи, за които времето не стига. Не стигат и почивните дни, може би защото наистина са дребни задачи. Почивката свършва и отново ни поема седмичният график.
Сутрин от планината, като глутница сиви вълци се спуска мъглата. Оголва покритите още със сняг върхове и застива в ниското. Поредица от дъждовни дни, когато влагата прониква през кожата и дрехите. Само понякога, когато слънчев лък успява да пробие през облаците и мъглата, околния свят се превръща в приказно място.
Студът и дъждовете не пречат, всеки ден да разцъфват нови дървета. Не пречат на пролетта да настъпва с всеки ден, но успяват да променят хората. Чакали сме прекалено дълго за топлите дни и сега всеки дъждовен ден възприемаме като кражба.




























Вчера беше първия топъл и слънчев ден от седмица. Този път протегнах ръка и го взех. Оставих задачите отново. Дребни са и ще намеря време да ги свърша.
Извадих пресадените кактуси навън, разходих се дълго, а после в двора гледах свежата зеленина, искряща от слънчевите лъчи. Гледах и слушах. Слушах птичите песни, жуженето на пчелите и дори ми се стори че чух, как тревата расте.
Черно-белият котарак, вече си е направил място в тревата в съседния двор. До есента ще се припича там всеки следобед. Видя ми се остарял . Ще поема слънчевите лъчи, безразличен към птиците наоколо. Нищо, че са на един скок разстояние.
Видях и храстчето цариградско грозде и се сетих, че не съм опитвал от плодовете му. То е там- расте до пътеката и чака. Само на една ръка разстояние е. Тази година ще опитам от вкуса му.
Ако го поискам...