Назад във времето - време за губене

По време на отпуската имах доста свободно време. Така се разрових сред старите си дискове и попаднах на нещо, което преди време ми е било интересно. Всъщност си е било загубено време, въпреки усмивките, които предизвикаха старите снимки.
Когато започнах блога имах няколко поста за подобни начини за разсейване. Имам дори и етикет за тези публикации (Време за губене), но времето го няма. Сега след дълго прекъсване реших да пиша отново.
Това е сайт, където след като качиш твоя снимка, прави серия от колажи, как бихте изглеждали през някоя далечна година.
Ето как бих изглеждал например, ако през 1984 година съм бил на 30-35 години. Аз пък си се представях, като закръглен чичко със сламена шапка, москвич и гарсониера, но може би бъркам.



Тогава съм имал времето и търпението да сваля всичките 26 снимки, но днес съм доволен от това. Ето ги в слайдшоу.



Днес снимките в сайта са осъвременени и когато го потърсих, дори не бях сигурен, че е същия. Сигурно някои от вас са го срещали, но ако не сте и имате време за губене, можете да го направите сега.
Това е адреса на сайта:

yearbook yourself

Там има и други възможности, за смях за собствена сметка. За тези които не са го ползвали, ще предупредя, че резултата зависи от центрирането и оразмеряването на качената снимка, за което има инструменти в самия сайт.



Приятно губене на време, назад във времето!

Майстори

Някога преди много години, в едно царство накрай света, живели две момчета. Едното се казвало Иван, а другото Стоян. Били приятели и по цял ден прекарвали заедно. В игри и смях минавали годините, докато един ден момчетата неусетно пораснали.
Родителите им ги пратили при един майстор ковач, за да научат занаят и да могат да се прехранват.
Игрите приключили и от сутрин да мрак, двамата приятели прекарвали в ковачницата. В началото им давали само груба работа, но лека полека майсторът им предавал по малко от занаята си.
Иван и Стоян били схватливи, харесвали занаята и бързо се изучили. След година две, двамата положили изпит и станали майстори. Открили собствени работилници и започнали да си изкарват хляба сами.
Работилниците им били една срещу друга, но съдбата им била различна.
Майстор Стоян, правел прекрасни оръжия. От цял свят идвали хора, които да си купят или поръчат от него, а взимал скъпо и прескъпо. След година не правил вече нищо друго освен оръжия. Дори да продадял само един меч, изкарвал парите, които другите майстори печелели за месец.
-Хората винаги ще имат нужда от оръжия.- казвал важно Майстор Стоян на чираците си.- Който го знае и успее да им прибере парите, той е най-големия майстор.
Майстор Иван, не подбирал работата. Не връщал клиент и изпълнявал всякакви поръчки. Каквото и да му поръчали, било изработено в срок и не взимал скъпо. Много хора идвали в работилницата му и денят не стигал да изпълни всички поръчки, но не забогатял.
Един ден глашатаи на Царя минали по улиците. Вражеска армия се била появила на границата. Царят призовавал всички хора под бойните знамена, за да защитят царството, кой с каквото може.
Двамата майстори също били повикани във войската. Не облекли доспехи, а ги извикали да помагат с професията си.
Майстор Стоян се заел с ремонта на оръжията и всички били доволни от него. Дори самият Цар, когато майсторът поправил любимия му лък, му стиснал ръката и му подарил кесия с жълтици.
Майстор Иван, не подбирал работата. Захващал се с каквото било нужно и чукът му не спирал ден и нощ.
Скоро вражеската войска била отблъсната. Войната свършила и войниците се прибрали по домовете си. Прибрали се и двамата майстори и животът им потекъл в старото русло.
Един ден Царят, докато бил на лов, повредил отново любимия си лък. Сетил се за майстора, който му го поправил и изпратил съветника си да го извика.
Съветникът скоро се върнал, но вместо майстор Стоян, довел майстор Иван.
-Кого си ми довел, глупако?- разсърдил се Царят.- Нали ти казах, да ми доведеш Майстора? Този, който всички помнят от войската.
-Него доведох, Ваше Величество.- поклонил се съветника.- Като ме пратихте за този Майстор се сетих, защото можеше всичко и работеше неуморно. Него помнят всички, защото на всеки е направил нещо. Я кон е подковал, я колан е оправил, я канче е изковал. Имаше и един друг майстор, който поправяше оръжията, но ако един майстор, прави само едно нещо, не е никакъв Майстор.

Градът на мъртвите думи

Зад девет планини в десета има една пустиня, където човешки крак рядко стъпва. Случайните пътници, когато достигнат до нея, само плахо поглеждат злокобното място и тръгват да търсят други пътища.
Само вятърът навлиза сред пясъчните дюни. Губи се с месеци, а когато се върне, разказва за призрачен град, населен само със сенки.
Градът е истински. Изглежда вечен и нито времето, нито пясъчните бури не са оставили следи по каменните блокове.
А някога е бил столица на могъщо царство. Там живеело племе от сурови хора. Много поколения градили града. Много поколение се борили с пустинята. Много владетели търсели начин, да направят града вечен.
Царството било богато и голямо. Никой не знаел докъде се простират границите му, а всеки ден войските му завоювали нови територии. Владетелите можели да построят столицата си където поискат, но нарочно избрали пустинята. Желаели да покажат на целия свят, че са толкова могъщи, че могат да победят дори природата.
Владетел след владетел наемали хиляди строители, които денонощно редили камък върху камък. Градежът не спирал, но пустинята не се предавала лесно. Често, само след месец, построеното било разрушавано и трябвало да се започва отново.
Дни, години, месеци и векове преминали в постоянна борба. Сменявали се владетел след владетел, но никой не успявал да построи града и да изпълни мечтата на тези преди него, докато...
Накрая един владетел успял. Събрал най-добрите строители от цял свят и им дал една седмица срок, за да намерят решение. Ако успеели, владетелят обещал, че ще ги покрие със злато. Ако не решели задачата, ги чакала мъчителна смърт.
След седмица, владетелят получил съвет. Строителите били чували, че за да е здрав един строеж, в основите му трябва да се вгради човек.
Владетелят не се поколебал и веднага изпратил вест до войските си. Скоро от всички краища на света пристигнали кервани с пленени роби, които били заравяни живи в основите.
Строежът растял и изглеждал по-здрав, но скоро робите свършили. Войската на владетеля не можела да осигури повече, защото за разбрали участта на първите роби, всеки предпочитал да умре в бой, отколкото да загине така.
Владетелят не се поколебал. Започнал да използва хора от собствения си народ. Хората се разбунтували, но войската била по-силна. Хората нямали оръжие, освен ръцете си и клетвите, а всеки опит за бунт бил потушаван жестоко.
Строежът почти бил привършен, когато една сутрин земята се разтърсила и от построеното не останало нищо. Владетелят побеснял и накарал да доведат хората, които му дали съвета.
– Не сме виновни ние, Ваше Величество! – проснали се по очи строителите. – Градежът беше здрав и никоя природна стихия не можеше да го разруши. Виновни са думите и клетвите на умиращите хора, вградени в основите. Те са по-силни от всичко.
Владетелят махнал с ръка на стражите да убият строителите, но след миг ги спрял.
– Казвате, че думите и клетвите са най-силни? Че те са по-силни дори от природните стихии? Има ли начин, да вградите в основите не хората, а думите и клетвите им? Такъв строеж би устоял на всичко.
Строителите се съветвали дълго, но накрая успели да намерят начин. Строежът започнал отново, но този път в основите му били вграждани думи. След година градът бил построен напълно. По-голям и по-здрав от всичко построено дотогава.
Владетелят организирал специален пир, за да отпразнува събитието, но в деня преди празненството починал внезапно. Скоро след това хората заговорили, че и всички участвали в строежа са починали. Лекарите не откривали причина, но хората казвали, че това е от вградените думи. Дори под огромните каменни блокове, думите на мъртвите намирали начин да поразят живите.
Скоро градът опустял. Жителите му избягали, безсилни да се борят срещу вградените думи. Останали само огромните сгради, по-силни и от времето и от пустинните бури.
Само вятърът понякога преминава по пустите улици. Не се задържа дълго, а когато се върне при хората, разказва за призрачен град - Градът на Мъртвите думи.

Вече свърши хубавото време

Вече свърши хубавото време. Не е свършило лятото, защото ще има още много хубави дни, а и есента ще ни подари такива.
Свърши отпуската ми и от днес съм отново на работа. Следващата почивка ще е някъде около Коледа. Няма начин, на този свят най-бързо изтича времето, което прекарваш приятно. Сега се чудя, как толкова бързо отлетяха дните, но пък се чувствам отпочинал и зареден с енергия. Не ме плашат и идващите августовски жеги, защото вече съм се аклиматизирал.
Не пътувах никъде, а може би трябваше, ако не за друго, за да не ме безпокоят от работата. Успяха да ми развалят част от дните, но пък веднага си ги компенсирах и стана по-хубаво.
Свърших всичко, което бях планирал, но това не е важно. Нещата можех да свърша и след работа, или в уикендите. Важното е, че успях да се отпусна и да мързелувам на воля.
От днес съм отново на работа и трябва да вляза в редовния си ритъм. Не е приятно, но няма да е трудно. Не, че и имам голям избор, де.
Животът продължава и ще има още много хубави дни, затова пускам един поздрав, за тези които днес са на работа и за тези които почиват, или са си в къщи.
Лек и приятен ден!

Еднорог

-Сигурна ли си, че ще дойде тази вечер?
-Тихо! Ще дойде, разбира се! Винаги, когато нощта е лунна, идва. Луната го привлича, а на мен не дава да спя.
-Сигурно е така. Луната носи вълшебство и тайнство, но вече цял час чакаме, а го няма.
-Ако ти е омръзнало, върви да спиш. Не съм те карала, да идваш тук тази нощ.
-Аз просто питам, за да не го уплашим. Не всяка нощ, чакам Еднорог с най-красивата Принцеса на света. Виж луната! Сякаш е нарисувана там горе. Виж звездите, хиляди са, като щурците в тревата. Чуваш ли ги, Принцесо? В такава нощ и аз не бих могъл да заспя.
-Тихо!!! Той чува всеки звук в нощта и можеш да го уплашиш.
-Да го уплаша ли? Аз? Дори не нося меча си, а разказват, че еднорозите са силни и могат да бъдат опасни.
-Глупости! Той не е опасен. Силен е, горд е, смел и красив е, но е нежен, като дете. Никога не би наранил някого. А погледът му! Когато ме погледне потъвам в него, като в море. Ще го видиш и ти. Ще дойде съвсем наблизо. Прилича ми на някого. Всъщност прилича на теб. Понякога тропа с копито и се прави на сърдит. Само, че това е като сърденето на малко дете. Едно добра дума и е готов да направи всичко за мен.
-Хм.... Не мисля, че приличам на малко дете! Още по-малко приличам, на някакъв див кон.
-Не е кон, а Еднорог и приличаш, Принце. Дори сега, когато си се намръщил и се правиш на сърдит, зная че усмивката ти е на върха на устните. Не можеш да я скриеш, защото искри в очите ти и само чака повод, за да се появи. Затова те харесвам, Принце!
- Харесваш? Само ме харесваш? Аз мислех, че между нас има нещо повече.
- Може би да, или пък не, Принце. Само, че тази нощ, няма да говорим за това. Дойде тук, за да видиш Еднорога. Сега тихо, защото можеш да го уплашиш.
-Ами да го уплаша! Щом е толкова префинен, нека го уплаша. Всъщност, дойдох тук не заради Еднорога, а за да съм с теб, Принцесо.
-Тихо! Зная, но сега нека просто замълчим и да го чакаме. Докато го чакаме, можем да помечтаем. Можем и да преброим звездите и да слушаме песента на щурците. Не е ли вълшебна?
-Вълшебна е. А ти виждаш ли тази звезда?
-Коя звезда? Те са много.
- Ето тази там! Ела до мен. Така, сега погледни нагоре, точно там където сочи пръста ми. Виждаш ли я?
-Не съм сигурна. Там има толкова много звезди, а пръста ти трепери.
-Ела по-близо. Така е добре. Сега се облегни на мен и погледни нагоре. Виждаш ли звездата?
-Мисля, че да. Всъщност има ли значение, точно една звезда? Всички са красиви.
-Красиви, като очите ти, Принцесо!
-Тихо! Забравяме защо сме тук. Можем да го пропуснем, или уплашим.
- Не вярвам, че ще дойде тази нощ. Вече минава полунощ, а него го няма. Винаги ли идва?
- Винаги. Или почти.... Понякога не го виждам, но е възможно да съм пропуснала мига. Появява се на хълма и после тръгва по лунната пътека. Идва право насам, бавно и тихо. Дори щурците не спират песента си, когато минава. После застава хей там и ме поглежда, а в погледа му има някакво игриво пламъче. Също, както в твоя поглед, когато ме каниш на танц. Понякога идва по-близо и позволява да докосна гривата му. Погалвам я, а той уж не иска. Пръхти и тръска глава, но не бяга.
-Ами рогът? Истински ли е? Такъв, какъвто го рисуват по старите гравюри?
-Истински е. Само,че никога не ми позволява да го докосна. Протегна ли ръка, изчезва. Не си тръгва, просто изчезва.
-Дали ще позволи и на мен, да го докосна по гривата? Теб сигурно те познава, а аз съм просто един непознат.
-Не зная. Когато дойде, ще разбереш. Мисля, че ще усети, че не можеш да нараниш никого. Те усещат тези неща. Не зная как, но знаят на кого могат да се доверят. Сега да замълчим и да чакаме.
- Удобно ли ти е така?
- Приятно е, но се страхувам, че ще заспя на гърдите ти.
-Не се страхувай, Принцесо. Аз ще бдя и ако дойде, ще те събудя. Ако дойде... Ако ли пък, не дойде утре отново ще има Луна. Можем да дойдем отново тук и да чакаме.
-Ще го чакаме. И утре, и вдругиден.... Има толкова лунни нощи пред нас.
-И утре, и вдругиден. Казват, че хората рядко виждат Еднорог. Понякога е нужно да чакаш цял живот. Аз бих чакал. Тук и с теб. Имаме цял живот пред себе си.
-Да! Цял живот!

Страната на Вандалите

Вчера излязох рано, за да си купя цигари. Кафенето, което е едно от малкото места, където сутрин има цигари, беше отворено, но момичето беше заето с друго. Голямата тента над четирите външни масички, беше нарязана на парчета. Събралите се хора обсъждаха, че е станало към три часа през нощта. Пияни хлапета са вилнели, както често се случва.
Не видях полиция, което ми се стори странно. Полицейската кола нощем дежури основно на същата улица. Дори сутрин, често дежурните минават през кафето, за да завършат смяната. Този път не са видели нищо. Няма ги.

В неделя, минах рано през центъра. Нямаше хора, както винаги в този час. В последните години площадът, започва да придобива приятен вид, основно заради засадените преди години дървета.
Тази сутрин настроението ми се развали. Всички кошчета за отпадъци, бяха обърнати и съдържанието им разпиляно навсякъде. На десет метра от тях има камера за видеонаблюдение. На двеста е полицейското управление. Не мисля, че за извършителите ще има последици.

Отново никой няма да знае нищо, както редовно става, когато Главната улица осъмне с изкривени пътни знаци. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае, когато прясно боядисана обществена сграда, осъмне изрисувана с графити, или с черни петна от бомбичките. Никой нищо не е видял и не знае, когато, някоя улица осъмне с пречупени до корена фиданки, засадени преди ден.
Никой не вижда, не чува и не разбира. Не виждат най-вече тези, на които плащаме, за да пазят общественото имущество от вандалите. Така са свикнали, защото е по-лесно и никой не им иска сметката.
Обикновените хора по улиците, виждат, чуват и разбират, но са загубили вяра, че нещо може да се промени. Защото от години знаят, че живеят в Страната на Вандалите.
Не става въпрос за тези битови вандали, чиито следи виждаме на всяка крачка. Те съществуват откакто свят светува. Хора, които се чувстват велики, когато унищожават направеното от други. Хора, които „работят“ по тъмно и при най-малко опасност, си плюят на петите или напълват гащите. Виждал съм такива и зная, че те не са опасни. Ако знаят, че ще понесат последиците от действията си, никога не биха се осмелили да ги направят.
Днес те се чувстват в безопасност. В Страната на Вандалите, никой не преследва и наказва вандалите. Защо ли да се занимава с тях и да им обръща внимание, когато дори правителствата, уж избрани от народа, се държат като вандали, към собствената си страна.
Разрушение, разрушение, разрушение до дупка. Всичко, което може да се повреди, унищожи и разграби, трябва да се направи още днес. Защото утре на власт ще дойде друг и ще го направи той. Той ще изпита извратеното удоволствие, да руши направеното преди него. Той ще се пъчи пред камерите и ще твърди, че летоброенето започва от него.
Всъщност вандали не е точната дума. Вандалите за няколко века от диво скандинавско племе, са се превърнали в сравнително цивилизован народ, след като са обиколили половината свят и са основали своя държава в Картаген. Направили са само една грешка- разграбили са Рим. Римляните, които били заграбили богатствата на цял свят, никога не им простили за това.
И едните и другите, обаче са грабили и разрушавали чужди територии и държави.
Значи, хората които ни управляваха в последните години, не са вандали. Чудесно! Но какви ли са тогава?

Опознай врага

Преди много години, в една далечна страна живеел един мъдрец. Хора от всички краища на света, знаели името му. Знаели го, не само защо много владетели пращали синовете си в школата му. Знаели името му и защото в миналото, бил един от най-добрите пълководци.
Никога армия водена от него, не била изпитвала поражение, а самият той владеел до съвършенство всички оръжия и бойни изкуства.
Когато един ден, решил да се откаже от богатството и славата си и да преподава знанията си на другите, желаещите да му бъдат ученици били хиляди. В школата му се влизало с тежки изпити и след дълго чакане. Нямало изключения за никого и често дори синовете на велики владетели, не били допускани.
Мъдрецът връщал много кандидати, но желаещите никога не свършвали. Освен името му към малкото планинско селце, където бил новия му дом, кандидатите били привличани и от друго. За разлика от други учители и школи, мъдрецът държал еднакво и на теорията и на практиката.
Всяко научено нещо, се изпитвало и проверявало от учениците в условия максимално близки до истинските. Изучаваните дисциплини били много, но мъдрецът лично показвал всичко. Мисълта му била ясна, а тялото му здраво, както на неговите ученици. Помнел всяка дума изречена от някого, дори преди години, а ръката му не трепвала и с еднаква увереност държала перото и чука.
Един ден, докато с учениците си обсъждали една стара книга, в училището нахлули разбойници. От много време вилнеели в околноста и слуховете за жестокостта им се носели навсякъде. Дори не обърнали внимание на мъдреца и учениците му, а се хвърлили да разграбват всичко, което им се струвало ценно.
В училището нямало оръжие, но мъдрецът застанал през учениците си с голи ръце се изправил срещу нападателите. Те се засмели, защото старецът им изглеждал лесна жертва, но всеки който пристъпел към него, падал поразен в краката му. Учениците, последвали примера на учителя си и скоро всички разбойници, били мъртви или пленени.
Животът в школата продължил, но след месец дошла друга опасност. Един ден малък отряд от чуждата армия, пристигнал в малкото селце. Никой не знаел от къде са дошли и каква е целта им. Разграбили селото и стигнали до школата. Учениците били събрани и се приготвили да унищожат без пощада малкия отряд, но мъдрецът ги спрял. Посрещнал учтиво малкия отряд, нагостил ги, дал им храна за из път и през цялото време не се отделял от предводителя им.
На другата сутрин отрядът продължил по пътя си, а учениците се втурнали при учителя си.
-Защо? Защо не избихме натрапниците? Те бяха една шепа, а ние се справихме с двойно повече разбойници. Когато срещнеш отровна змия, трябва да я убиеш незабавно.
Мъдрецът се усмихнал и погалил брадата си.
-Мислех, че съм ви научил нещо, но ви трябва още време. Преди да смачкаш отровна змия, хубаво е да разбереш от къде идва и дали след нея няма да допълзят други. Преди да действа човек, трябва да е наясно, какво точно прави и какви ще са последствията от действията му. А сега един от вас, да яхне коня и да препуска без спиране до столицата. След седмица, от юг ще дойде голяма армия и не трябва да ни завари неподготвени.

Мутри и бомби

Двете избухнали бомби са събитието на седмицата, което няма конкуренция. Два взрива без жертви, но с огромна възможност за коментари, догадки и хвърляне на камъни.
Започвайки от истерията в политическите среди, минавайки през медиите и социалните мрежи, новината се разпространи бързо, а общото в коментарите беше:
-Мутренска работа!
Под мутри, политиците разбираха своите опоненти. Заговори се за това, че мутрите били в политическия живот, но всеки от хвърлящите камъни, се опитваше да се дистанцира от тях.
Само, че това са твърдения за хора с къса памет, защото всички знаем, че мутрите не са влезли в политическия живот. Те винаги са били там!
Преди време Илия Павлов, стана известен с фразата:
-Време е, да откъснем опашката на гущера!
Някои помислиха, че това е призив на натрупалите богатство мутри, да се разграничат от редовите улични изпълнители. Да се спре с незаконните дейности и да се легализира бизнеса.
Всъщност призивът беше за друго- призивът беше, героите на прехода да се маскират с костюми и вратовръзки и да добавят към силата на „правота на бухалката“ и политическата власт.
Всъщност можеше и без този призив. Мутрите вече се бяха ориентирали и бяха във властта. Не случайно и до днес, важат думите, че всяка държава си има мафия, а българската мафия си има държава.
Не е смешно да слушаме днес, как политиците от всички партии, се обвиняват взаимно. Жалко е, защото никоя от политическите партии, няма дори желание, да откъсне „опашката на гущера“. Защото „опашката“, това са пари, силов ресурс, наличие на хора за всяка „черна работа“ и не на последно място зависимост. Зависимост на политическите партии от хора в сянка. Зависимост много по-силна и опасна от тази на прословутите досиета, които се изкарват периодично, само за да хвърлят поредната порция прах в очите ни. Няма бивши и настоящи в тази „игра“. Това е игра до живот.
Да, всички български партии са зависими от „мутри“. Всички партии осигуряват чадър, но и получават такъв. Във всички партии има такива хора със сенчесто минало и настояще, но те са „наши“ хора. За „нашите“ хора, не се говори лошо.
Един пример, без имена и дати, защото те могат да са всякакви:
Общински съветник на парламентарно представена партия, пребива за пореден път хора. Задържан е за ден-два и е пуснат, но случаят се раздухва в медиите. От партията излизат с декларация, че са изненадани от постъпката. Те нямали данни, че човекът многократно е извършвал подобни постъпки. Бил с чисто досие, а това че името е известно в цяла България, просто не знаели. Не знаели, че е обявяван многократно и за общонационално издирване. Не знаели, че докато уж го търсят в цяла България, човекът си пиеше кафето в кафенето до РУ на МВР. На сто метра от сградата на общината и на толкова от клубовете на ВСИЧКИ, партии в града.
Ами не знаят хората, пък и такова поведение си е приемливо. Самите политици се държат като мутри. Трябва ли да си припомняме, как народен представител от предишното народно събрание, заплашваше със саморазправа „ провинили“ се общински служители? Или пък друг случай, когато в центъра на столицата, един настоящ министър напляска полицай?
Какво е това, ако не мутренско поведение, защото мутра не означава дебеловрата маймуна, накичена с ланци. Мутра – това е модел на поведение. Поведение на чувство за безнаказаност, дебелоочие и пълно незачитане правата на другите и законите.
Поведение, което се придобива за седмица от всеки новоизлюпил се политик, дори на местно ниво. Погледнете как се държат, дори между самите тях народните ни избраници. Погледнете хилядите местни „феодали“, които колят и бесят в техния вилает.
Мутри, мутри и мутри!
Ако се върнем, към взрива, трябва все пак да отбележим нещо ново. За първи път след убийството на Андрей Луканов, агресията е насочена към политици. Те са „свещена крава“, която може да се дои, но не и да се убива. Взривът не е целял да убива, а да вдигне шум в медиите, но ми се иска покрай празните думи, изсипани от политиците, те да осъзнаят, че не са „свещена крава“. Да осъзнаят, че всичко рано или късно, се плаща и поне да се опитат, да отрежат опашката на гущера.
Ще боли, но трябва да го направят, ако не искат, следващия път да има жертви и това да са самите те.
Казват, че мафията се напуска само по един начин- в ковчег. Мисля, че има и друг начин- рязане на заразената тъкан до кост. Боли, но само това е пътя.

Търговец

Принцесата вече час скучаеше. Още сутринта беше пробвала всичко, за което се беше сетила, но скуката не я напускаше.
Разходи се в градината, посвири на пианото, цял час избира тоалет за големия бал след седмица, но нищо не можеше да привлече вниманието и.
Тогава срита котето си и счупи една ваза, но никой не ѝ направи забележка. Само скуката я налегна с цялата си сила.
Сега стоеше на прозореца и гледаше познатия площад, с хората, със сергиите и кучетата, на които знаеше дори имената. Във въздуха се носеха няколко гарвана, а над тях високо в небето се стрелкаха лястовички, но днес те изглеждаха сиви и безлични.
Долу сред хората настана суматоха. Един дребен човек си проправяше път, сред тълпата. Носеше малка кошница в ръка и се опитваше да надвика всички:
-Хайде, народе на стоката. Евтино я давам и за всекиго по нещо има. Кой каквото желае, на мига го получава. Само днес и при мен, имате възможност да получите всичко на печалба. Само при мен има всичко, което искате. За млади и стари, за красиви и грозни, за умни и глупави. За дебели и слаби, за жени и мъже. Стоката е отбрана и качествена. Хайде, народе! Днеска има, утре няма!
Хората на пазара бяха свикнали с такива пътуващи търговци, но в този имаше нещо, което ги караше да му сторят път и погледите им, не се откъсваха дълго от него.
Търговецът вдигна очи за миг и съзря Принцесата. Усмихна се и спря под прозореца ѝ.
-Добър вечер, Принцесо!- поклони се Търговецът.- Мисля,че имате нужда от моите услуги и дори зная, какво ви трябва. Само, че за да ви го доставя, трябва вие да го пожелаете.
-Познаваш много.- прозя се Принцесата.- Всъщност днес всички знаят, че се нуждая само от едно- лек за скуката.
-Имам го, Принцесо! - поклони се отново Търговецът.- Само, че този лек е много скъп и не зная, дали можете да си позволите да го купите. Имате ли какво, да ми предложите в замяна?
-Хей! -разсърди се Принцесата.- Аз съм Принцеса и имам достатъчно пари, за да купя каквото искам!
-Зная, Принцесо, но този лек не се купува с злато.
-Тогава, ще ти дам диаманти. Искаш ли новата ми огърлица? Страхотна е и никога не преставам да си я харесвам. Изработена е от най-добрите майстори в Царството на Елфите. Виж само как се прелива светлината. Как се плъзга и отразява, всеки път под различен ъгъл. Всеки път, когато я погледнеш, тя е различна.
-Харесва ми огърлицата ви, Принцесо. Харесва ми, но и тя не става за замяна. Златото и диамантите, винаги са ми докарвали главоболия.
-Ами, тогава ще ти предложа някоя от новите ми рокли. Всяка е уникална и е шита от най-добрите шивачи в света. Мога да ти ги описвам с часове, но по-добре да ги видиш, защото думите са бледи.
-Принцесо, не ми трябват рокли, дори и най-красивите в света.
-Тогава не зная.- замисли се Принцесата.- Мога да ти предложа някое цвете от градината ми. Прекрасни са, а някои растат само тук. Или пък котето ми. Не можеш да си представиш, колко е забавно и сладко. С часове си играя с него и усмивката не слиза от лицето ми. Не! Не мога да ви дам тези неща. Обичам ги, а и обичам и роклите и огърлицата. Добре,че не ги прие.
-Принцесо, та вие имате всичко. Може би не съм разбрал добре, че страдате от скука. Как е възможно, когато обичате всичко около вас?
-Не, зная.- засмя се Принцесата.- Мисля, че е било временно и вече ми мина. Сега ще направя една дълга разходка в градината, но първо да намеря котето и да му се извиня. След това.... След това, ох! Имам толкова планове и неща за правене. Довиждане! Май днес не ви върви. Не спечелихте нищо.
-Върви ми!- засмя се Търговецът.- Денят е хубав. Пазарих се с Принцеса и ѝ продадох нещо, което си имаше. Не взех нищо, но мисля,че все пак спечелих. Видях усмивката ви, а тя е по-ценна от всичко, което ми предлагахте.
-Довиждане, Търговецо! - усмихна се отново Принцесата.
- Сбогом, Принцесо! Ако ви потрябвам някой ден, може би ще дойда тук отново. Тръгвам си, но ще ви дам един съвет: Когато търсите нещо, първо проверете, дали не го притежавате вече. Често хората, не забелязват нещата, които имат. Не ги ценят и търсят нови, а не разбират, че ако имаш нещо два пъти, то не става по-ценно и по-обичано. Сбогом, Принцесо!

Детство в снимки

Преди около година се опитах да преснимам стари снимки от детството. Определено е трудно и доколкото зная става добре, само със сканиране. Старата хартия хвърля странни отблясъци и сенки, а снимките са загубили част от цветовете си. Цветове е силно казано, защото повечето са черно бели. Цветната фотография, тогава не беше ежедневие и дори списания и вестници, използваха черно-бели.
С доста мъки успях да спася някои. След хиляди обработки, може да се предположи, че това на тях е човек, а не абстрактна фигура. Резултата ми хареса, защото се приближава поне частично до първоначалните фотоси. Ще се опитам да прехвърля по този начин всички, които пазя. Зная и че в електронен вид не са вечни, но така поне няма да избеляват.
Докато си играех, се загледах в невинното и послушно хлапе, което бях и така и не разбирах, какво се е случило с него. Уж съм същия и зная това, но винаги се намират хора, които твърдят, че ме познават по-добре от мен.
За снимките от първия панел, нямам никакви спомени, но когато гледам тези от втория, зад тях оживяват събития и хора, които пазя в паметта си, въпреки че не присъстват на снимката. Ако друг ги гледа, може би ще види други неща, защото по-често виждаме и усещаме, това което искаме.
Ето и самите снимки. За по-добра визуализация съм ги направил на два панела, иначе блогер съвсем ги размазва.





Отново усещам, че остарявам, защото искам да съм пак онова хлапе, пред което пътищата водят във всички посоки и изглеждат прави, като конец.



* Вчера опитах и цариградското грозде, както си бях обещал. Вече е узряло, а цветът е хем сладникав, хем има някаква кисела жилка. Първоначално го оприличих на грозде, но след това усетих и нещо от вкуса на ябълка.

Рисунки в праха

Някога, преди много, много време, в едно царство накрай света живеела една принцеса. Съвсем обикновена принцеса. Красива, умна и чувствителна. Принцеса, която имала очи да види красотата на света и сърце за да ѝ се радва. Ценяла красотата, търсела я навсякъде и я събирала зрънце по зрънце.
Един ден, докато се разхождала, Принцесата видяла на улицата малко хлапе. Клекнало в праха, то рисувало с пръчка по земята. Заобиколено било от тълпа, която при всяка нова черта, възкликвала възхитено.
Хлапето не бързало да довърши рисунката. След всеки аплодисмент, се изправяло и се покланяло на всички страни.
Принцесата се загледала в очертанията в праха и ахнала. Хлапето притежавало талант, какъвто рядко се среща. Рисунката оживявала с всяка нова черта.
Хлапето рисувало роза и принцесата усетила аромата ѝ. Следващата рисунка била на вълк и когато била завършена, всички чули воя му и тръпки полазили по гърбовете им.
Принцесата останала цял ден край хлапето, а вечерта, когато другите си тръгнали, го заговорила:
– Знаеш ли, че имаш невероятен талант, момче?
– Зная, Принцесо! – засмяло се хлапето.  –Много пъти са ми го казвали и никога няма да ми омръзне. А ти днес, защо се щадеше с похвалите? Правеше го, но някак вяло. Нима това което правя, не ти харесва?
– Харесва ми, разбира се! – изчервила се Принцесата. – Харесва ми много и бях сред най-възторжените ти почитатели. Сигурно не си забелязал, защото творчеството изисква пълна концентрация.
– Принцесо, аз винаги забелязвам тези неща, но нека бъде твоето. Какво искаш от мен?
– Не искам нищо – засмяла се Принцесата. – Всъщност, искам да ти дам нещо. Бих искала да те отведа в двореца и да ти предоставя платна и бои, като на истински художник. Картините ти заслужават повече от това.
Принцесата показала на хлапето улицата, където вятърът вече бил заличил всички рисунки.
– Освен това, когато се съберат достатъчно картини, ще направим голяма изложба. Ще има хора от цял свят и няма как да не оценят таланта ти.
Принцесата настанила хлапето в двореца. Облякла го в нови дрехи, нахранила го и му дала платна и най-добрите бои, които намерила. Хлапето обаче не се впечатлило от платната и боите. Бързо се научило да рисува с тях, но картините ставали бавно. Ако на улицата една рисунка ставала за час, в ателието на двореца била нужна седмица.
Причината не била в боите. Хлапето по навик, след всеки нанесен щрих, търсело дежурните овации. Ръкопляскането на Принцесата не му било достатъчно и се наложило да поканят в ателието и други хора. Това го успокоило, но постоянно мрънкало, че овациите не били достатъчни.
Минал месец и накрая, картините за новата изложба били готови. Принцесата поканила хора от цял свят. Дошли царе, художници и най-обикновени хора. Нямало човек, който да не се възхити от рисунките и всеки искал да има такава за себе си. Хлапето било обсипано с внимание и дори за миг, не оставало само. Всеки искал да докосне ръката създала тези чудеса. Похвалите не преставали, а идвали нови и нови от целия свят.
Минал обаче месец и хората забравили изложбата. За да направи втора, хлапето трябвало да започне отново да рисува. Опитало, но не успяло. Липсвали му аплодисментите, а тези на Принцесата, вече не му били достатъчни.
Един ден просто си тръгнало от двореца. Отишло на улицата и скоро около него се събрала старата тълпа почитатели, а се присъединили и нови.
Хлапето рисувало по цял ден. Поставяло поредната черта в праха и усмихнато посрещало овациите. След това небрежно прокарвало пръчката по земята, за до очертае следващата черта.
Харесвала му улицата, защото тук аплодисментите никога не стихвали. Дори, когато нарисуваното не струвало, тълпата не спирала да го аплодира.
Минали години и хлапето пораснало. Един ден, се огледало и забелязало, че нарисуваното в праха не струва нищо. Опитало отново, но резултатът бил още по-жалък. Потърсило по улицата старите си рисунки, но вятърът отдавна ги бил заличил.
Младият мъж се загледал в тълпата, която не спирала аплодисментите и забелязал, че никой дори не поглежда нарисуваното от него. Хората просто аплодирали по навик. Аплодирали него, а не творбите му. Аплодирали, защото така били свикнали.
Младият мъж навел глава и си тръгнал, но на другия ден отново отишъл на улицата. С усмивка посрещал аплодисментите и кимал с глава на всеки, но не рисувал. Никога повече не рисувал.

Ами Принцесата? Това е друга история, но тя сигурно продължила да живее някъде там, накрай света. Една съвсем обикновена принцеса. Красива, умна и чувствителна. Принцеса, която имала очи да види красотата на света и сърце за да и се радва. Ценяла красотата, търсела я навсякъде и я събирала зрънце по зрънце.

Вали

Небето се отвори
и вятърът засвири,
подгонил непокорни облаци.
Отмина жегата,
но вътре е горещо.
Горещо е,
но не от жегата.
Горещо е от мислите.
Горещо е от думите.
Горещо е в сърцето
и трябва повече от капка,
за да почувстваш хлад.
Море ти трябва,
за да сложиш в него,
каквото имаш
и каквото нямаш.
Море ти трябва,
за да угаси пожара,
но искаш ли го,
или не?

Овце и гъски

Овцете са кротки животни. Социални са, също като хората. Ако една овца тръгне нанякъде, всички останали я следват, дори да е скочила в дълбока пропаст. Нямат ли водач, могат да стоят с дни на едно и също място, чакайки някой друг да направи първата крачка. Защитата им от нападение не е бягство, а притискане плътно една в друга. Търсят сигурност в множеството си.
При овцете липсва всякаква агресия. Дори когато животът им е заплашен, безропотно приемат съдбата. Оставят се изцяло в ръцете на стопанина, като срещу грижите, добри или лоши, не се противят да бъдат стригани, доени и използвани за храна.
Овцете отдавна са опитомени от човека и дотолкова са привикнали, че на свобода не могат да оцелеят сами.
Гъските също, като овцете са социални. Имат сложен речник за комуникация и го използват без притеснение. Дори опитомени от човека, те гледат да се държат настрани. Запазват фиктивно своята независимост, но също, както овцете биват използвани за различни нужди от стопаните.
Разликата е, че гъските са доста по-гласовити. Използват крякането за защита и го правят по всякакъв повод. Шумно заплашват реалната или фиктивна опасността, като с това прикриват слабостта си. Древните римляни използвани рационално и това им качество. Използвали са гъски за охрана на лагерите си вместо кучета. За разлика от кучетата, гъските вдигат шум и при враждебни, и при приятелски действия. Това е част от природата им.
Защо пиша за толкова прозаични неща? Това не е приказка, не е и важна информация.
Причината е в думите на един познат, който твърди, че в нета хората не обичали материали, в които се споменават овце и патки. Ако имало и картинки, съвсем ги отбягвали.
Замислих се за възможната причината, а междувременно реших да направя този експеримент. Замених патки с гъски, но не мисля, че това е важно. Според мен, ако има такова нещо, то се крие някъде в подсъзнанието ни.
Всички знаем основните „характеристики“ на овцете и гъските. Донякъде преувеличени, те често се използват за отрицателни примери. Ако се замислим обаче, хората също са определен тип опитомени социални животни. Имат част от качествата и поведението, които приписват на животните, но не си признават често.
Също, като овцете сме вкарани в кошарата на държавната машина и позволяваме безропотно да ни стрижат и доят. Почти винаги чакаме някой да ни поведе, а без водач рядко рискуваме да направим нещо.
От друга страна крякаме, като гъските срещу всичко и всеки, опитвайки се да прикрием собствената си безпомощност срещу системата.
Това по някакъв начин е заложено във всеки от нас, през многото поколения опитомяване, но често го виждаме само в другите.
Затова се замислих, че може познатия ми да се окаже прав. Обичаме да се наричаме лъвове, тигри, зайчета и лебеди, но никой не казва за себе си, че е овца или гъска.
Е, какво пък, все някой трябва да започне първи. Аз си признавам, че понякога държанието ми е, като на днешните герои. Някой друг?

Как се пише

Една сутрин Заекът, седял на брега на поточето и хвърлял малки камъчета в него. Правел го всеки ден, а след това се разхождал дълго по горската пътека. След обяд прекарвал час два в сън, а вечер се отбивал на поляната край реката, да научи новините от гората и да си побъбри с другите животни.
Денят бил хубав и Заекът се усмихвал доволен. Понечил да хвърли последното камъче, но една въздишка зад гърба му го стреснала.
Обърнал се и видял Таралежа, който смутено пристъпвал от крак на крак.
-Какво има, Ежко? Защо стоиш, като на тръни?
-Искам да те питам нещо, Зайо, но ми е неудобно.- смутил се още повече Таралежът.
-Питай смело, Ежко! Ако зная отговорът, ще ти помогна. Нали сме приятели?
-Приятели сме, но въпросът ми е малко специфичен. Ти си известен писател, Зайо. Написал си много книги и всичките хубави. Не зная как го правиш, защото никой не те е видял, когато пишеш, но сигурно е трудно и отговорно. Иска ми се и аз да можех, като теб. Имам някои идеи, но не зная как да ги напиша. Би ли ми помогнал да се науча?
-Но, разбира се, Ежко!- засмял се Заекът.- Писането е нещо лесно и всеки го може. Отнема много време, но през по-голямата част от него нищо не правиш. Ето например, процесът на хвърляне на камъчета в поточето, е част от писането.
-Но, как така, Зайо?- не повярвал Таралежът.- Аз също съм хвърлял камъчета, но нищо не съм написал. Сигурно нещо бъркам, затова ако може да ми обясниш, от самото начало как става. Без да пропускаш нищо, което трябва да правиш.
-Добре!- съгласил се Заекът.- Такаааа.... От къде да започна? Първо за да пишеш, ти трябва лист хартия и молив. Може и да не е молив, но е по удобно, защото можеш и да изтриеш и коригираш написаното. Като споменех триене, три трябва и гума. След това.... След това сядам и чакам.
-Чакай, Зайо! - прекъснал го Таралежът.-Едно по едно. Нося си молив, гума и лист. Трябва ли да са специални?
-Тези стават.- засмял се Заекът.- Само, че не ги стискай така. Просто трябва да са наблизо, за да са готови, когато дойде писането. Сега да поседне и да го чакаме.
Седнали заедно на брега на поточето и зачакали.
-Зайо, ама кога ще дойде писането?- попитал Таралежът след пет минути.
-Не зная. Когато дойде тогава. Може да дойде след минута, или пък да не дойде цял месец.
-Зайо, ами ако хвърля камъче в поточето, дали ще помогне?
-Понякога помага, друг път не. Писането идва, когато иска. Но пък хвърлянето на камъчета ми харесва. Нека опитаме.
Събрали камъчета и започнали да ги хвърлят в поточето, но писането не идвало.
-Ама, Зайо!- въздъхнал Таралежа.- Като не идва какво ще правим?
-Можем да се поразходим. -предложил Заекът.- Харесва ми да се разхождам.
Двамата тръгнали да се разхождат, но скоро таралежът се изморил.
-Зайо, ами ако разходката не помага, тогава не можем ли пак да седнем и да чакаме. Хей там, под дъба има чудесна сянка. Дали ако седнем там, писането ще ни намери?
-Ще ни намери, разбира се. Иска ли да намери някой, винаги го намира.
-Ами освен чакането, не можем ли да направим още нещо?- попитал Таралежът, когато се разположили на сянка.
-Ами не зная. -замисли се Заекът.- Понякога, докато седя броя мухите и помага.
-Добре!- оживил се Таралежът.- Ето една муха там. Една... Само,че няма други. Може ли да я броя, няколко пъти.
-Може! Аз съм броил мухи и когато е нямало нито една.
Скоро на Таралежът му омръзнало и да брои мухата. Писането не идвало и не идвало.
-Кажи още нещо, Зайо. - примолил се Таралежа.- Цял ден чакаме писането, а не идва и не идва. Нямаш ли някой секрет, за да го извикаш по-бързо?
- Не зная, Ежко. - замислил се Заекът.- Всичко ти казах, но основното е чакането. Понякога докато чакам се и почесвам. Може и това да помага.
Таралежът се засмял и се почесал, но забравил за бодлите и наранил пръста си.
-Аааааааааааа! Зайо! Отказвам се! Днес целия ден ми отиде в чаконе, а писането го няма. Първо чаках и хвърлях камъчета, после чаках и се разхождах, след това чаках и броих мухите, а накрая само чаках. Чаках си нещо, което дори не съм виждал. Накрая се нараних, докато се почесвах. Ако разкажа на някого, какво съм правил, ще си умре от смях.
-Готово!- засмял се Заекът.- Ето, че писането дойде. Имаш история и само трябва да я запишеш. Хей, къде отиваш? Цял ден, чакаше писането, а сега бягаш. Ежко, сетих се още нещо. Може да не е лист и молив. Аз в къщи пища и на пишещата машина и на лаптопа. Не е важно. Важното е когато писането дойде, да не го пропуснеш.
Таралежът, обаче не чул виковете. Намръщен крачил бързо към дома си. Дори не забелязал, че е забравил листа и молива си.
Заекът погледал още малко след него. След това се прозял, почесал се, взел листа и молива и записал историята.
Така, де. Писането идва когато си иска, а когато дойде, трябва да се използва момента. Иначе само седиш.

Ридо

Започнах да разказвам за околностите на града с поста за Лаго. Детските спомени се различават от днешната действителност, но няма начин да не спомена и хълма на изток от града. Той е по-известен, основно с пистата за мотокрос, но и днес е хубаво място за разходки. Преди години е имало и малък ски влек, но не съм го заварил да работи. Просеката още не се е затворила и някога съм се спускал по нея, в комични опити да се науча да карам ски.
Хълмът се нарича Ридо. Мотопистата носи неговото име, а покрай нея и състезанията, почти навсякъде в страната, може да се видят табелки с посоката към град Самоков.
Когато бяхме малки, често ходехме там. Стръмния хълм, обрасъл с борова гора, беше чудесно място за разходки и игри. Изкачването не беше лесно, но можехме да избираме между основната стръмна скалиста пътека и асфалтирания панорамен път. Двата се сливат близо до малкото ресторантче на върха на хълма. От тях в различни посоки се разклоняват тесни пътеки, които кръстосвахме нашир и надлъж.
Панорамният път над мотопистата е в доста лошо състояние, а и пътеките определено са по-тесни, отколкото ги помня.
Ресторантът в момента е обикновена чалга кръчма, но изгледът към града си струва и през почивните дни вечер се пълни. Подминах го, надявайки се да открия друго място за снимка към града, но дърветата вече скриват всичко.
Преди години имаше и спортна пътека, с места за упражнения, но това беше отдавна. От години там има и тренировъчна база на месния клуб, но любимият ни спорт навремето беше спускане с колело по панорамния път. Опитвали сме и преминаване с колела по мотопистата, но резултатът беше изкривени капли, на допотопните ни колела.
Самата писта е голо място, както и издигащият се над нея връх- Дъбова глава. Някога е бил покрит с дъбове, но не помня това време, а само китката зеленина на върха му.
Състезанията с мотори, не са по вкуса ми. Жегата, хилядите струпани хора, миризмата на бензинови изпарения и кебапчета, всичко това покрито с прах, ме карат да стоя надалеч. Шумът също не е за подценяване.
Въздухът, когато няма състезания е кристално чист, но в местността няма извори и лятото може да стане доста задушно. Сутрин и вечер обаче, разходката там е приятна.
В последните години, нещата малко се промениха, заради несигурността изпълнила всичко наоколо, затова хората рядко ходят сами. На слизане имах проблеми с две бездомни кучета, но в крайна сметка решихме,че е във взаимен интерес да се разделим само със закани. Дали на разходка или сутрешен крос, хубаво е да има компания.
А сега две снимки и слайдшоу с останалите. Наложи се да ги разделя на две, защото сайта дава да се качват само до 30 снимки, за един клип. За компенсация, че няма панорамна, направих снимка на старата пожарникарска кула в града. Навремето е била най-високата сграда в града, но не зная точно в коя година е било това.











Снимките са от неделя, но едва вчера намерих време да премахна излишните и да оформя слайдшоуто. Да си призная, малко съм разочарован. Мястото е зарязано от общината на произвола на съдбата, а толкова малко трябва, за да се превърне отново в любимо място за разходки.
Всъщност, като гледам случващото си по Черноморието и в Банско, донякъде се радвам, че нашият край се размина с "крупните инвеститори".

Проблем

Някога преди много години, в едно далечно царство живяла една принцеса. Царството било старо и богато, а принцесата млада и красива и хиляди принцове всеки ден се тълпели пред двореца. Всеки искал да се запознае с принцесата и да поиска ръката ѝ.
За разлика от други царства, където кандидат женихите били подлагани на изпитания, или пък просто побеждавал този с най-скъпите подаръци, в това царство изборът бил предоставен на самата принцеса. Родителите ѝ така били решили още преди да се роди. Не бъркали, защото принцесата освен красота, притежавала и завиден ум.
Още от съвсем малка, принцесата била отлична ученичка. Родителите ѝ не се скъпели да осигуряват най-добрите учители, а малката принцеса попивала всяко знание. Опитвала са да научи всичко и често знаела и можела повече, дори от учителите си.
Когато пораснала, родителите ѝ не се поколебали да се съветват с нея, по най-сложните проблеми на царството. Не се поколебали и да и дадат доверието си, сама да избере своя принц.
Кандидати не липсвали. Всеки ден идвали принцове за чудо и приказ. Смели, богати, романтични, весели и внимателни. Най-добрите принцове от цялата земя, поставяли сърцата си в краката на принцесата.
Принцесата се ласкаела от това внимание, но не бързала с избора си. Искала да намери единствения, неповторимия , най-добрия принц за нея. Сигурна била, че още когато го види ще го познае и не спирала да търси.
Понякога и се струвало, че го е открила в някой от новодошлите принцове. Тогава внимателно го оглеждала, претегляла всяко негово качество. Понякога откривала нещо, което липсвало, но друг пък новият принц бил по-добър и от този в мечтите и. Не бързала с избора си. Имала време пред себе си, а искала най-доброто.
Един ден попаднала на идеалния принц. Колкото и да търсела, не можела да намери недостатък. Двамата били създадени един за друг и всяка частица от единия, отговаряла на частица от другия.
Самият принц не бил безразличен към принцесата. Той също дълго бил търсил своята принцеса и след дълги години, принцесата била идеалния избор. Всички виждали, че двамата са създадени един за друг и заговорили за сватба.
Само,че времето минавало, а сватба нямало. Нито Принцесата, нито Принцът се решавали.


Един ден родителите на Принцесата, решили да се намесят и да разберат какво става. Царицата отишла да подпитва Принцесата, а Царят поканил Принца на лов.
-Той е идеален, но нещо ме спира.- започнала Принцесата.- Ще има хубава сватба, ще живеем щастливо, ще имаме сладки дечица, но... Аз никога повече няма да съм Принцеса. Никога около мен няма да има толкова Принцове, които ме гледат с възхита. Принцът е чудесен, но ако не е правилният избор? Ако истинският Принц дойде утре, или другата седмица?
-Тя е идеална!- тъжно казал Принцът. - Идеална е, но нещо ме спира. Ще се оженим, ще заживеем щастливо, ще имаме дечица, но....Повече никога, ама никога няма да съм Принц. Никога няма да съм свободен да тръгна по широкия свят и да зная, че хиляди Принцеси ме чакат. Принцесата е прекрасна, но дали е Тя? Ами ако моята истинска Принцеса се появи утре?

Евтаназията - за или против

Миналата седмица парламентарната комисия по здравеопазване, отхвърли почти единодушно проекта на Любен Корнезов за закон за евтаназията.
Ако не друго, проекта породи редица спорове и в комисията, и в медийното пространство. Не харесвам политическата партия, която представлява Любен Корнезов, но е хубаво, че поне са породи дебат по темата. За съжаление, обществото ни не е готово за този дебат. Някои от публикациите и изказванията по темата, още веднъж доказаха това. Думата така и не беше дадена на хората, които темата засяга.
Спомням си, как баба ми беше изписана шест месеца, преди да почине. Рак на стомаха и диагноза- безнадежден случай. Здравеопазването си изми ръцете с ограничените дози морфин и сигурно е спестило доста средства. Тежестта и мъката остана за нея и близките и.
Шест месеца, които бяха ад, не само за баба ми, а и за майка ми. Бях дете и ме държаха на страна, но нямаше как да не усетя мъката и болката.
Ситуация на очакване на смъртта, без избор и с фалшиво съчувствие от околните. Фалшиво, защото те са далеч от мъката и болката. Не ги усещат, мислят че на тях това няма да се случи и се молят да е така. Знаят, че не могат да направят нищо и се опитват да стоят надалеч.
За себе си зная, че ако някога изпадна в ситуация, когато ще съм само товар за другите и животът няма да носи повече радост, просто ще го прекратя. Зная как и не ме е страх от смъртта. Самоубийството от древността е било изход и право на хората, което никой не може да им отнеме.
Защо обаче, хората които страдат не използват сами този изход, а разчитат някой друг да направи този акт? Защото повечето хора изпитват страх, не от смъртта, а от неизвестността. Изпитват страх, че ще наранят и близките си, защото лицемерното ни общество е определило този изход, като срамен. Освен това повечето хора не знаят, как да го направят безболезнено и се страхуват от неуспеха повече, отколкото от смъртта.
Срамно е, достойно да сложиш край на живота си, но е нормално да се гърчиш като стъпкан червей. Достойно е стопанинът да прекрати мъките на осакатено животно, но е похвално да гледа безучастно мъките на човешко същество.
За някои хора и религията, забранява акта на самоубийството. Добре! Те имат пълно право да прилагат това, към собствения си живот, но не и за другите.
В аргументите се изтъкна и довод, че лекарската клетва, била пречка за това. Глупости! Първо задължение на лекаря, е да направи всичко, за да намали и премахне СТРАДАНИЕТО, а това не е в противоречие с евтаназията, когато тя е единствения начин. В древният Рим например, лекарите са участвали в процеса на самоубийството, осигурявайки със знанията си, леката смърт на пациента. Има лекари, които и сега тайно помагат на безнадеждни пациенти, рискувайки обвинение в убийство.
Казват, че с това някой може да злоупотреби, но нима има нещо, което не носи такива рискове? При точни правила и процедури, това лесно може да се избегне.
Темата за евтаназията се повдига периодично, но както казах, още не сме готови за да я приемем. Не сме готови, да пристъпим табутата.Не сме готови да оставим решението в ръцете на хората, които страдат и роднините им. От него са заинтерусувани само те, но решенията ги взимат други. Всички доводи против и най-вече тези в парламентарната комисия, са продиктувани от един начин на мислене- На мен това няма да се случи!
Дано наистина не се случи на никого, но животът е показал обратното. Казваме, че сме състрадателни, но това не е истина. Състраданието не е да цъкаш с език, а да почувстваш чуждата болка и да си готов да направиш ВСИЧКО, за да я облекчиш.
Зная, че няма смисъл от писането, но аз съм ЗА евтаназията.

Справедливост

Някога, преди много години, живял един цар. Наричали го Справедливият. Не се знае, дали друг му бил дал това име, или самия той се нарекъл така. В онези времена, хората не помнели тези неща.
Трябва да се признае, че Царят винаги, когато трябвало да вземе решение, изслушвал двете страни. Претеглял всички аргументи, съветвал се със съветниците си, а след това отлагал решението за другия ден, за да не се поддава на моментни емоции.
Стараел се от решенията му да са доволни всички. Печелещият да се радва на печалбата, а загубилият да бъде наказан, точно според прегрешението му. Историята казва, че успявал. Всички, които съдел или награждавал, били доволни. След всяко решение получавал хиляди благодарности.
Дали е така, никой не знае. Недоволните в онези времена, не живеели дълго.
Един ден, на Царят се наложило да решава дело, в които и той бил страна. Не се поколебал и действал, както винаги. Изслушал двете страни, посъветвал се със съветниците си, а след това отложил решението за другият ден.
На сутринта обаче, когато събрал хората, за да обяви решението, не могъл да го произнесе. Замислил се и колкото повече мислел, толкова повече се оплитал.
Решението било ясно и правдата била на негова страна, но....
Ако кажел, че той печелел, всички щели да кажат, че решението е такова, защото е заинтересован.
Мислил, мисли и решил. Анулирал делото и възложил воденето му, на най-близкия си съветник. Предупредил го, да не се съобразява с нищо и никого. Да слуша и гледа и да отсъди, както е справедливо.
Съветникът постъпил по същият начин. Изслушал страните, посъветвал се с другите, а след това отложил решението за другият ден. Когато всички се събрали, обявил решението си:
-Царят бил виновен!
Стреснал се Царят и се ядосал. Поискал обяснение от съветника си. Съветникът се смутил, но после отговорил:
-Казахте ми, Ваше Величество, да отсъдя, както е справедливо и аз го направих.
-Но всички факти говореха, че аз трябва да спечеля. Така е справедливо! Как така, въз основа на едно и също, при теб справедливостта излезе друга.
-Ами справедливостта е такава, Ваше Величество! За всекиго различна. Това, което е справедливо за един, за друг е неправда. Това, което е правилно за един човек, за друг може да е грешно.
Царят замълчал и се замислил. От тогава, никога не отстъпил дело на друг. Пак претеглял всичко, пак изслушвал и двете страни, пак взимал решението на другият ден. Само едно се променило. Никога повече не се нарекъл Справедливият, а и на другите не давал.

Чоч (Главуш)

Ще продължа вчерашната тема,защото вчера, преминавайки по един от мостовете, видях долу деца да ловят риба. Река Искър в пределите на града, днес е остъргано голо дъно, а под повърхността дебнат дълбоки ями. Разказвал съм и друг път, как под предлог за почистване на речното корито, се изгреба всичкия пясък и чакъл по протежение на около три километра.
„Почистването“, беше абсолютно излишно, в участъка преминаващ през града, защото четириметровите каменни стени, не са помръднали, от както са построени преди около 50 години. Каменните прагове, разположени през около 50 метра, също бяха запазени напълно. В този участък, пясъчните и каменистите ивици, съчетани с върбовите храсти и дръвчета, образуваха приятен оазис в самото сърце на града. Хиляди хора ежедневно, намираха там прохлада и дори на шега наричахме мястото Самоковското море.
На практика всяко дете се научаваше да плува там, въпреки че водата дори през лятото е студена. Всеки бент беше различен и имаше места подходящи за всички. През лятото прекарвахме там всеки следобед, търсейки защита от жегите.
Покрай игрите, ловяхме и риба. Днес също видях деца, да ловят риба долу. Пристъпвайки внимателно, по тесните неостъргани участъци покрай стените, хвърляха въдиците и търпеливо чакаха.
Долу е опасно, но нещо друго ме накара да се засмея. Децата се опитваха да ловят с въдици.
-Какво смешно има в това? - може да запита някой.
Ами преди години, ние много рядко ловяхме с въдици. Причината е не, че нямахме, а че такъв риболов, би бил безрезултатен. В нашият район няма много видове риба. Тук там се среша мряна,много рядко някоя заблудена пъстърва, а масовката е от дребосъци, които не си заслужаваха висенето с въдицата. Имаше обаче една риба, която ловяхме всеки ден. Тогава никой не знаеше научното и име. Не е и описана в дебелите рибарски книги книги. Не съм и чувал да се среща по други краища на България. По нашия край наричаме рибката чоч или главуш. Ето и как изглежда:



* Изображението е от Уикипедия.

Всъщност латинското ѝ наименование е Cottus gobio. Среща се в малки и средни реки и потоци, като задължително се нуждае, от течаща чиста вода и чакълесто дъно с разпръснати по-големи камъни, където се крие. Дънна риба е и под камъните намира и храната си, под тях закрепва и яйцата си. Доколкото разбрах, не и пречи и разредена солена вода, защото живее и в Балтийско море, но рядко влиза на дълбоко. На големина достига едва до към 12 сантиметра. По-голямата част е заета от главата, която не става за ядене, но изпържени без главата, определено са вкусни. Цветът и е от светлокафяв, до черен, като обикновено е изпъстрена с леопардови петна.
Преди години във всеки вир имаше стотици и предполагам все още има оцелели, но трябва да минат години, за да се възстанови реката, ако и позволят. Днес поне никой не може да я лови. Причината е елементарна- чочовете, никога не се ловят на въдица. На времето, най-голямата рибарска лъжа беше, когато някой твърдеше, че на кукичката му се е закачила тази риба. Ловеше се с ръце, или с вилица. За по-голяма ефективност, към дръжката на вилицата се прикрепяше удължение, най-често обикновена летва. Внимателно се отместваше камък по камък, но рибите не спяха. При най-малко раздвижване на водата, отплуваха под друг камък, или просто влизаха в по-дълбоки води, където бяха в безопасност.
Затова и днес се засмях, когато видях децата да хвърлят въдици в реката. Засмях се, но ми стана и тъжно. Тези деца, освен от разказите, няма да научат за странната рибка, обитаваща реката. Няма и да се учат да плуват на стотина метра от домовете си. За тях реката ще е просто две каменни стени и опасното изстъргано място между тях.
Надавам се някой ден, реката да успее да се възстанови. След години, може да върне стария си вид и отново да стане приятно място. Може би и рибите ще се завърнат. Те винаги оцеляваха. Трябва само да им дадем шанс.























По-горе са две лоши снимки, показващи ефекта на „почистването“. Под гладката повърхност все още са скрити изровените кратери по дъното. След месец, нивото ще спадне и ще стане още „по-красиво“.

Лаго

На юг от града ни, като преход към Рила, има една местност позната на много поколения. Наименованието е съвсем обикновено- Лаго, с ударение на О-то. Там река Искър, преди да влезе между високите стени в града, се вие сред смесена рядка гора и храсталаци. Когато бях малък, беше предпочитано място, за прекарване на уикендите за семействата. Реката там е плитка и няма места за плуване, но спокойствието и прохладата са достатъчни. Едно одеяло, торбичка с вода и храна и половин час път. После излежаване по цял ден, докато динята и бирата се изстудяват в течащата вода. Храната беше съвсем проста- хляб, сирене и домати, а за динята и бирата, вече споменах.
Едно от задължителните менюта, беше и „чушка-пръжка“. На клонче се нанизваха тънки резенчета сланина, редуващи се с чушки. След това се печеше за кратко над огъня. Не обичам сланина, но тогава ми се е струвало, като неземен деликатес.
Пътя до Лаго, отляво на реката, минава покрай грозна развалина. Преди години, там имаше басейн с кула за скокове и ресторант, който работеше почти денонощно. Често го затваряха, заради инциденти с пияни компании. След 1989 година, имаше кратък период, когато се опитаха да го възродят, но не издържа конкуренцията и днес са останали парчета бетон. Пътеката минава покрай тях и се вие сред каменист лунен пейзаж, нашарен с криви борчета и шипкови храсти.
Така е докато се стигне моста над река Бистрица, малко над мястото, където тя се влива в Искър. След моста, картината се променя и близостта на реката се усеща.
Вчера сутринта се разходих до там. Избрах обаче пътя от дясно на реката. След последния пешеходен мост, се върви за кратко директно по стената. Встрани има и асфалтов път, по който ходя на работа, от който се отделят, няколко каменисти пътища и пътечки.
В края на стената, се намира Учителския вир. Името не идва и от учителите и от това,че е удобен за начинаещи. Беше широк, плитък и с чисто от камъни дъно. Всяко лято, едно от доброволните ни задълженията, беше да вадим донесените от пролетните води камъни. Струпваха се след бента, като по този начин се повдигаше и нивото на водата.
Останах разочарован от видяното. Багерите не са успели да унищожат напълно този участък, но бента изглежда запуснат. Няма ги хората и само тук там, каменните легла показват, че мястото не е напълно забравено. Иначе спокойствието на мястото е същото.
Направих куп снимки, но малко хаотично. Исках да снимам и планината, но се оказа, че колкото повече се приближавам до нея, толкова тя се „смалява“ на снимките.







Принудих се и да използвам слайдшоу, за да имате малка представа от мястото. Едно място на спомени, което дори аз не мога да позная.
Спорен последен работен ден от седмицата и приятен уикенд!

Идеи и ябълки

Преди много години, при първият си досег с мрежата, прочетох едно мото. Беше в профила на един потребител в kaldata и ми хареса много. Не знаех, на кого принадлежат думите. По-късно леко видоизменено използвах мотото във профила си във Facebook, а вчера реших да го сложа и в профила тук:
Ако двамата имаме по една ябълка и ги разменим, пак ще имаме по една ябълка. Ако двамата имаме по една идея и ги разменим, всеки ще има по две!
Думите са на Джордж Бърнард Шоу.
Харесва ми защото, доста образно описва основното, което ни прави хора и движи развитието. Ако не споделяме своите идеи, ако не се интересуваме от чуждите идеи, ако от този обмен не се синтезират нови идеи, човекът не би се различавал от червеите.
Колкото и да държи на своята независимост, човек е социално създание. Дори да не си признава, докосването до идеите на другите хора, го променя. Променя всеки, но при едно условие.
Промяната настъпва, само ако наистина се вслушваме в думите на другите. Ако дори, когато не ги одобряваме, ги изслушваме с внимание и търсим зрънцето, което можем да разменим.
Често то е много малко. Дори по-малко от ябълка, но ако го открием и го добавим към своите идеи, само ще спечелим.
Печелим и когато споделяме идеите си. Това, че някой друг ще добави част от нашето зрънце, към своите е добро.
В последните години, все си мисля, че не се променям. Че всички мои идеи, ценности и принципи са вече неизменни. Миналата седмица се разрових в този блог и установих, че това не е съвсем така. Открих неща, които днес бих написал по друг начин. Открих неща, за които позицията ми се е колебаела във времето. Това съм аз, същия човек и основите са същите, но във времето все пак промени има.
Причината е събиране на зрънце по зрънце, на чужди идеи. Някои са ми харесали, други не, но всяка е добавила нещо към мен. Така човек неусетно се променя. Надявам се, че и аз съм успял да посея тук там някое зрънце.
Не зная дали е за добро, или за лошо, но мисля, че е по-добре, отколкото да се заровиш само в своите идеи. По-добре отколкото да слушаш само своето АЗ, да виждаш само нещата, които ти харесват. Можеш да не харесаш някоя идея. Може да не я приемеш и да я подминеш с пренебрежение, но задължително трябва да я чуеш. Иначе човекът не би се различавал от червеите. Червеите биха били доволни да имат ябълка, а не идея.

Пожелай си

На една малка пейка, в една малка градина, в един малък дворец, в едно малко царство, в една слънчева утрин седяла една Принцеса. Била замислена и не забелязвала дори прекрасната роза, която държала.
Усмивка огрявала лицето на Принцесата и котето излегнало се в краката ѝ си мислело, че е за него.
Усмивката, обаче не била за котето. Само тялото на Принцесата било на пейката, а мисълта ѝ била далеч от там. Понесена от топлия вятър, тя се вдигнала до облаците и отлетяла в едно друго царство.
Другото царство приличало на нейното, като две капки вода. Там имало същата малка пейка, същата малка градинка, същата прекрасна роза и дори черното петно на ухото на котето, било същото.
Имало само една разлика. На пейката до Принцесата седяла нейната Фея- кръстница.
- Кръстнице, имам едно желание. Искам новата ми рокля, да е най-красивата на света! - пожелала си Принцесата.
Феята-кръстница се усмихнала, махнала с ръка и в следващият миг, роклята на Принцесата засияла по-силно от слънчевите лъчи.
- Кръстнице, искам да имам най прекрасната каляска на света! - пожелала си Принцесата.
Феята махнала с пръчката си и най-прекрасната каляска на света, се появявала в градината.
-Кръстнице, искам Лунният принц да е влюбен в мен и очите му да виждат само мен!
Лунният принц веднага дотичал от някъде, падал на колене пред Принцесата и в очите му се била събрала цялата любов на света. Принцесата се усмихнала и протегнала ръка, за да го докосне, но пръстите и не срещнали нищо.
- Кръстнице! Защо не мога да докосна Принца? - разтревожила се Принцесата.
- Тук е така, Принцесо. В Страната на желанията сме. Тук всичко пожелано се случва, защото пред силата на мисълта няма препятствия. Само че пожеланията изпълнени така, живеят само в мисълта ни.
Усмивката изчезнала от лицето на Принцесата, а котето се стреснало. Скочило наежено, но след миг гальовно се отъркало в краката ѝ.
Принцесата навела глава и се усмихнала. След това се досетила, че отново се е върнала в своя свят и една сълза се отронила от очите и.
- Защо си тъжна, Принцесо? - попитала котето.
- Защото отново съм тук. Бях в Страната на желанията, където всички желания се сбъдваха. За съжаление това е било само сън и желанията ми ще останат неизпълнени.
Принцесата тъжно навела глава и нежно погалила котето.
- Грешиш, Принцесо! И тук желанията се сбъдват. Не всички и не винаги, но ако си пожелаеш нещо и силно го искаш, то се случва. Ето, вчера си пожелах да ме погалиш. Не си го правила от месец, а днес желанието ми се изпълни. Пожелай си, Принцесо! Пожелай си каквото искаш. Желанията може да се изпълнят, или пък не, но ако не ги пожелаеш, никога няма да разбереш.
- Добре! - казала Принцесата. - Ще си пожелая... Не знам! Тук е някак странно и ми е неудобно. В Страната на желанията беше моята Фея- кръстница и пред нея ми беше по-лесно.
- Ами пожелай си пред себе си, Принцесо! Пожелай се, каквото искаш, дори само наум.
Принцесата затворила очи и си пожелала всичко, което искала. Пожелала си дори повече неща, отколкото от Феята-кръстница. Било лесно и се зарекла да го прави всеки ден.
Когато отворила очи, градината обаче била същата. Нищо не се било променило. Нямало прекрасна карета, нямало го Лунния принц, дори и роклята ѝ била същата.
- Нищо, Принцесо! - успокоило я котето. - Важното е, че си пожела, каквото искаш. Утре ще го направиш пак и пак, а някой ден желанията ти ще се сбъднат.
Принцесата не била убедена, но денят вече си отивал и решила да остави грижите за следващия. Двете с котето тръгнали към двореца и не видели, как до пейката се приближил Лунният Принц. Протегнал ръка и взел забравената роза. Целунал я, а в очите му била събрана цялата любов на света.

Трол

Мистър О'Тул е трътлест таласъм, който не обича троловете. Преследва ги, където ги види, но никога не постига пълна победа. Таласъмите и троловете, са част от Мъничкия народ, от романа на Клифърд Саймък-“Резерватът на таласъмите“.
Мистър О'Тул има защо да ги преследва. Троловете винаги правят заговори и магии, а най-лошата е, когато развалят Октомврийската бира. Всъщност единственото, което искат троловете е някой път таласъмите да ги почерпят с прословутата бира. В края на книгата, троловете дори са герои, защото....
Ако някой не е чел книгата, може да я намери в Читанка. инфо и няма да загуби. Днес няма да разказвам книгата. Няма да разказвам и за скандинавската митология, от където идват троловете. Ще се опитам да кажа нещо за едни други тролове- интернет троловете.
За първи път, срещнах понятието в Блог.бг, където в началото публикувах успоредно с тук. Не знаех какво представляват, а някои дори се държаха приятелски с мен. Скоро обаче, видях ролята им в сайта. Имах и късмет, че не попаднах в мрежите им от интриги и заговори. Някои бяха много любезни към мен, но инстинктивно стоях далеч от тях.
В сайта се водеше ежедневна истинска война с клевети, обиди и сплетни. Водеше се под покровителството на администраторите, като дори някои от тях, под други никове бяха активни тролове. Без това покровителство на администраторите, Блог.бг би бил, поне поносимо място, но конфликтите вдигаха посещенията. Вярно, че много хора погнусени напуснаха и още напускат сайта, но винаги на тяхно място идваха нови. Да не говорим за жадната за скандали аудитория от посетители, с които нета е пълен.
Махнах се навреме от там, но миналата година експериментирах с профила си там. Не мога да го изтрия, а вече официално Блог.бг се води не блог-платформа, а социална мрежа. Имат си и бутон за споделяне и опция за автоматично публикуване от Blogger и WP. Има полза при определени условия, а покрай есксперимента за месец пак намирах време да чета приятелите останали там, но....
Атмосферата е същата. Дори при изключени коментари, няма начин от там да не се вмъкне нежелан гост. При мен вместо трол, се домъкна партизанин на ГЕРБ, който цяла вечер ми шари политически коментари под приказките. Затова не препоръчах този начин в Другият, както мислех в началото.
Освен това троловете там, не са намалели. Няма ги някои стари муцуни. Или са сменили никовете, или им е омръзнало, но на тяхно място вече има нови. Има вече и хора, които се изживяват, като „шерифи“, но поведението им е същото. Под предлог, че се борят с троловете, те се действат по същия начин и със същите методи, срещу всеки който им падне на мушката.
В горните редове не дадох определение за интернет трол, но в Уикипедия, има достатъчно добро описание.

Интернет трол

След като сте прочели материала там, само ще допълня някои неща:
-Троловете могат да виреят, само на места, където има струпване на хора и то при условие, че администраторите там са благосклонни към тях. Примери- Блог.бг и Свежо.нет.
-Нито в Blogger, нито в WP, троловете могат да оцелеят дълго. Причината е, че в индивидуалните блогови платформи, няма как да си осигурят необходимата публика, а това е важно за тях. Виждал съм опити,но са по-скоро смешни, отколкото дразнещи.
- Често троловете се бъркат с една по-нова категория в нета- хейтърите. Мисля, че разликата е съществена и важна. Хейтърите правят нещата импулсивно. Те просто така чувстват нещата и правят, каквото чувстват, че е правилно. Троловете, планират всичко. Хейтърът може да е груб, нахален и досаден, но никога не действа задкулисно и не крои интриги. Хейтърът минава и заминава, докато тролът може да плете мрежите си с месеци и години.
Накрая ще подкрепя с две ръце, точката в Уикипедия -Борба с троловете. Мисля, че всички знаем това, но не е зле да си го припомним. Тролът може да вирее, единствено ако му обърнем внимание.
Поводът за поста е, че след дълга пауза, миналия месец видях в нета два трола. В различни сайтове, но администраторите не реагираха адекватно. В единият случай, на практика го поощриха с бездействието си, а в другия му обърнаха прекалено голямо внимание и успя да си направи реклама. Така, че никога не е излишно, да си припомним нещата.