Зад оградата

Почивката, която дадох на блога, на мен и на вас завърши. Точно една седмица, която мина като миг.

Почивката можеше да е по-малка или по-голяма, но нямаше да има разлика. Сега се чудя, дали въобще ми беше нужна. Проблемът е, че няма начин да накарам времето, да върви по моите мерки. То следва собствен ритъм, който зависи от хиляди хора. Всъщност хората зависят от този ритъм.

Та времето продължи своя ход и не съм очаквал друго. Аз само се опитах тази седмица, да застана встрани и да погледна от там. Погледнах и видях оградата, а аз бях застанал зад нея.

Всъщност и това е относително. Където и да си, винаги си от едната страна на оградата. Дори да я прескочиш, пак е същото. Оградата винаги е някъде наблизо. Можеш да виждаш само едната ѝ страна.

Всъщност в живота не съществува само една ограда. Има ги на всяка крачка и понякога наистина е важно от коя страна си.

Зад оградата може да има лодка, забравила морето.

Зад оградата може да има рози, чакащи някой, да ги откъсне.

Или пък оградата да е граница, която никой не иска да прекрачва.

Вчера отворих папката и пръстите се понесоха по клавишите. Това е моят начин, да се справям с оградите. Един от многото начини, но помага при много огради. Тук в блога е единственото място, където човек може да е едновременно от двете страни на оградата. Тук оградите са виртуални и не могат да скрият нищо.