Бездната

В едно далечно царство, преди хиляди години се родила една Принцеса. Още от раждането ѝ, хората разбрали, че е дарена с неземна красота. Принцесата пленявала очите на всеки, който я виждал. Красотата ѝ омагьосвала сърцата и душите на хората и ги превръщала в нейни роби.

Всеки омагьосан веднъж от нея, оставал такъв завинаги. Всеки бил готов да изпълни всяко нейно желание, без да се замисли и за миг.

Хората в царството шушукали, че е магьосница. Гадаели дали зъл дух живее в тялото ѝ или тя самата е преродена черна магьосница.

Само че шушукали скришом и далеч от Принцесата, защото ако думите стигнели до ушите ѝ, човекът изчезвал безследно. Дали Принцесата била виновна за изчезването, дали Царят и Царицата, които също били омагьосани, никой не разбирал.

Когато Принцесата пораснала, дошло време да ѝ намерят Принц. Не търсили дълго кандидати. Принцове от цял свят пристигали в царството. Никой от тях не знаел, срещу какво се изправя. Пристигали в царството, поглеждали Принцесата и ставали нейни роби.

Правели геройства, сражавали се и умирали, за да спечелят поне един неин поглед.

Накрая всички умирали. Принцесата не се интересувала от самите принцове. Искала единствено да ги омагьоса и подчини. Когато успявала, им давала изпитание, водещо до сигурна смърт и посрещала следващите. Всеки принц рано или късно се изправял пред най-страшното изпитание и повече никой не го виждал.

Близо до двореца, сред вековна дива гора, в земята имало дълбока пукнатина. На места била широка само една педя, но на други края ѝ не се виждал. Слънцето никога не прониквало в тази бездна, а от дъното ѝ се чували зловещи звуци и излизала непоносима миризма. Нощем над бездната играели неземни пламъци, рисувайки зловещи картини.

Местните хора странели от мястото. Казвали, че е дяволско място и вход към царството на мъртвите. Казвали, че бездната е дом на зли магьосници, вещици и кръвожадни духове. Те убивали всеки, осмелил се да се спусне в долу.
Понякога демоните излизали навън. Промъквали се нощем в домовете на хората, открадвали най-чистите души и ги отвличали, а останалите без душа тела, ставали техни роби.

Много легенди се разказвали за бездната. Сред многото зловещи легенди имало и една различна. В нея се разказвало, че на дъното на бездната растяло вълшебно дърво. На него имало един единствен плод. Бил малък и грозен, но ако човек успеел да го откъсне, щял да има цялото щастие на света.

Кората на дървото дарявала със здраве и безсмъртие, листата дарявали богатство и сила, а който отхапел от плода получавал даровете на вечната и чиста любов.

Само че, това било само легенда. Никой не бил виждал дървото и никой не бил получил даровете на плода му. Дори историята да била истинска, злите обитатели на бездната убивали всеки, дръзнал да се спусне долу, преди да разбере истината.

Принцесата не вярвала в легендата, но когато някой принц ѝ омръзнел, го изпращала за вълшебния плод и се отървавала от него. Принцовете се втурвали да изпълнят желанието ѝ, изчезвайки завинаги.

Минала година и потокът от принцове, пристигащи за ръката на Принцесата намалявал, докато не останал нито един. Славата на Принцесата се била разнесла и никой, не смеел да поиска ръката ѝ.

Принцесата вече нямала принцове, които да бъдат нейни роби и изпаднала в ярост. Изкарвала си го на всеки, когото видела, но яростта ѝ не намалявала. Увеличавала се яростта на Принцесата, а неусетно красотата ѝ изчезвала.

Тогава в Царството пристигнал един Принц. Всъщност Принцът не бил дошъл да търси Принцеса. Имал такава в сърцето си, но родителите ѝ не му дали ръката ѝ. Изгонили го, въпреки че дъщеря им също го обичала и искала само него. Когато Принцът си тръгнал, Принцесата разплакана му подарила един кичур от косата си.

Скътал Принцът кичура до сърцето си и тръгнал накъдето му видят очите. Скоро пристигнал в царството от нашата приказка.

Още щом прекрачил границата, вестта се разчула в царството и го завели право при Принцесата. Магията ѝ още била силна и един поглед, накарал Принцът да забрави всичко. Превърнал се в роб на Принцесата и не откъсвал поглед от нея.

Принцесата била доволна. Красотата ѝ започнала да се завръща, но вече не ѝ бил достатъчен един принц . Само след седмица, яростта ѝ се завърнала, заменяйки красивото лице с жестока и грозна маска.

В гнева си Принцесата изпратила новия Принц на смъртно изпитание. Изпратила го в Бездната, а той безволев и послушен се подчинил.
Тръгнал Принцът, без да забелязва нищо наоколо. Стигнал до бездната и се спуснал в нея без да се замисли.

Вътре било тъмно и зловещо. Злите духове се събудили и го наобиколили, спорейки кой от тях да вземе душата му.

Принцът не виждал и не чувал нищо. Не виждал дори къде стъпва, но се спускал все по-надолу и надолу.

Внезапно духовете замлъкнали. Някаква бледа светлина струяла от Принца. Колкото по-дълбоко слизал той, толкова светлината ставала по-силна.

Отворили се не само очите, а и спомените на Принца. Спомнил си кой е, спомнил си и за Принцесата, която обичал.
Тогава в бездната станало светло, като в ден. Светлината идвала от кичура коса, подарен му от любимата.

Принцът се спуснал до самото дъно. Там нямало нищо. Нямало дърво и вълшебен плод. Само безплътните души на хиляди принцове се носели над изоставените тела.

Принцът извадил кичура коса. Дълго го гледал, а когато пак вдигнал поглед, вече имал път и решение. Щял да се завърне в царството на любимата Принцеса и да се бори за тяхната любов.

Тръгнал Принцът нагоре, а след него тръгнали и другите принцове. Духовете били изчезнали и никой не им попречил. Излезли от бездната и всеки тръгнал в своята посока. Там някъде, където ги чакала тяхната принцеса.

Когато излязъл последният принц, Бездната се затворила. Повече никой не чул и видял злите духове. Изчезнала и Принцесата, която изпращала принцовете на сигурна смърт.

Останала само приказката.