Геноцид и шамари

Франция прие закон, криминализиращ отричането на геноцида над арменския народ. В Турция пък пуснаха игра „Шамаросай Саркози“.
Две събития, които са по-скоро виртуални, отколкото изпълнени с важно съдържание. Само че, докато четох за словесните престрелки, се замислих за пореден път, върху това колко е безсмислено и лицемерно поведението на човечеството днес.
Трябва да си с болен мозък, за да отричаш събития известни на цял свят. Трябва да си с болен мозък, за да се забавляваш с раздаване на виртуални шамари. Трябва да си с болен мозък обаче, за да се ровиш толкова назад във времето, просто за да демонстрираш някаква съпричастност, която е фалшива. Фалшива, както приетата наскоро от родния парламент декларация за Възродителния процес у нас. Ако наистина на някого му пукаше, досега щеше да има осъдени, това няма да се случи.
Зачетох се в определението за геноцид в Уикипедия. Прекалено подробно е, но и не обхваща много неща, които създанието наричащо се homo sapiens, може да причини на себеподобните си.
Направи ми впечатление и нещо друго. Всъщност дали има или няма геноцид, не зависи толкова от събитията, а от това, дали някой го е признал. Тъй като желаещи да си признаят сами няма, признатите случаи се броят на пръсти и са предимно в далечното минало. Нещо повече, виновните се отървават със сочене с пръст, а жертвите си остават жертви. Хора с лош късмет, родили се в неподходящо време и на неподходящо място.
Признаването на престъпление, когато и жертвите и извършителите, вече не са между живите е безсмислен и лицемерен жест. Това не спира извършването на нови престъпления и не помага на никого. Ако вземем примера, с който започнах нито днешните турски граждани са отговорни за извършеното от дедите им, нито пък това е най-важният проблем на днешните арменци и французи.
Днешните турски граждани не са отговорни за престъпленията извършени от дедите им. Отговорни са обаче за престъпленията срещу кюрдското малцинство, а за това никой не желае да говори. Нещо повече, с Турция се водят преговори за присъединяване към ЕС.
Вчера се опитах да направя списък, за подобни престъпления в наши дни. Ужасих се от броя им, а почти всеки месец се добавят нови. Това се знае от всички, но няма виновни. Вместо това се разменят лицемерни виртуални шамари.
Само че, дори виртуалните шамари не са за всички. Едни и същи действия се осъждат или премълчават, в зависимост от това, коя е държавата и дали е „приятелска“.
Един пресен пример е Либия. С години Кадафи правеше каквото поиска, но заради петрола и оръжейните сделки, „демократичните“ държави си мълчаха. След това в един момент, всички ахнаха с лицемерна изненада, все едно до този момент не са знаели нищо.
Кадафи вече не е на власт, но престъпленията в Либия продължават. Миналата седмица хуманитарна лекарска организация, се оттегли от страната. Причината е, че лекарите не са търсени за да лекуват, а за да „кърпят“ арестанти и затворници, между две изтезания. Не за да станат по-здрави, а за да имат сили за следващите изтезания. Да сте чули Саркози и Франция, да вземат отношение?
Погледнете една Индия, която зад модерната фасада крие средновековни отношения на кастово разделение и масови убийства на децата от женски пол.
Или пък държавата Израел и политиката и спрямо палестинците, продължаваща десетилетия.
Или пък....
Престъпления, случващи се днес, но няма кой да ги осъди, дори и лицемерно. Какво да се прави, това са законите на висшата политика. Тихо!
Само че, това отношение поощрява нови и нови зверства, защото виновниците знаят, че освен някой виртуален шамар, друго няма да им се случи. Докато се ровим в миналото, а мълчим за случващото се в настоящето, Земята няма да е добро място за живот. Поне за жертвите. Онези, които са имали лошият късмет, да се родят в неподходящо време, на неподходящо място.