Орфей и менадите

Орфей вървеше през вековната дъбова гора и не забелязваше нищо около себе си. Краката му по навик следваха тясната пътека, но очите му не виждаха, а ушите не чуваха. Присвил рамене, сякаш под тежък товар, след всяка крачка от гърдите му се изтръгваше стон.
Горските обитатели, които в други дни биха се скупчили около него, днес го избягваха. Знаеха, че днес лирата му няма да издаде нито звук, защото Орфей беше болен.
Беше болен, но не тялото му боледуваше, а душата. Ако беше тялото, горските духове биха помогнали. Все още владееха древните тайни на живота и когато пожелаеха побеждаваха дори и Боговете в борбата между живота и смъртта. Само че, днес дори и духове стояха далеч от пътя на Орфей. Знаеха, че това което е смачкало душата му, е по-силно от тях.
Внезапно храстите пред Орфей се раздвижиха и от там изскочи едно странно същество. Вървеше изправено, но който не го познаваше, никога нямаше да предположи, че е разумно същество. Дебелото му космато тяло се движеше тромаво върху къси кози крака. Над него някой шегаджия беше поставил човешко лице с остра брадичка и чифт криви рога.
– Бау! – извика съществото с изненадващо мелодичен глас.
– Здравей, Пан! Радвам се, че те виждам, стари приятелю! – отвърна Орфей.– Виждам, че още не си се отказал от детските си номера. Ако не си отваряш устата, сигурно би могъл да уплашиш някого, но с този глас, това е невъзможно.
– Прав си! – засмя се Пан. – Само че, точно в това се състои шегата. Не искам никого да уплаша, а по-скоро те развеселя. Виж, приятелю, съжалявам за Евридика, но така ти е било писано. Няма как да върнеш нито времето, нито нея. Гледай напред! Вече мина година и е крайно време да потърсиш друга жена. Само се погледни! Красив си, имаш божествен талант, а жените тичат след такива, като теб. Достатъчен е един звук от лирата ти, за да падне в краката ти сърцето на всяка жена.
– Остави ме! – махна с ръка Орфей и лицето му помръкна още повече. – Нищо не разбираш! С Евридика завърши и моя живот! Никога няма да я забравя или да погледна друга жена. Никога няма да забравя, че аз съм виновен за смъртта ѝ. Разбираш ли, аз почти я бях извел от подземното царство, когато от глупост загубих най-ценното нещо в живота си. Само няколко крачки и щяхме да сме винаги заедно. Тя беше всичко за мен. Дори музиката не ме интересува вече. Тази лира никога няма издаде звук под моите пръсти. Мъртва е както душата ми.
– Е, това вече е добра новина! – ухили се Пан. – Сега вече спора, кой от нас е по-добър става безсмислен. Не, че и иначе имах съмнения, но сега е окончателно. Всъщност, така и не разбирам, какво намират в дрънкането ти хората и Боговете. Можеш да свириш само на лира с едва седем струни. На всичко отгоре, сладникавите ти мелодии могат само да приспят някого. Я, погледни мен! Мога да свиря на всички инструменти, за които се сетиш. Мога да свиря дори без инструмент. Музиката е в кръвта ми и дори дърветата и земята под копитата ми, може да е инструмент. Когато засвиря, кръвта на всички започва да кипи и настроението и веселието, завладяват и неодушевените предмети. Ето сега ще раздвижа и теб.
Пан вдигна две клонки от земята и забарабани по близкото дъбово дърво. Ритъмът на ударите се менеше всяка секунда и се разнасяха из цялата гора.
Орфей вдигна глава и се заслуша за миг, но после отново я наведе.
– Добър си! Няма втори като теб! Ако беше преди година, щях да вдигна лирата и да се се включа в свиренето. Само че, днес музиката в мен е мъртва.
Пан спря барабаненето и хвърли пръчките далеч в храстите.
– Жалко, но наистина е така! Извинявай, приятелю, за думите ми! Ти си най-добрият и винаги ще останеш такъв. Исках да те ядосам и накарам, да прокараш отново пръсти по струните, но душата ти е мъртва. Довиждане, приятелю!
– Сбогом, приятелю! – отвърна Орфей.
– Сбогом ли каза? – настръхна Пан.– Нима знаеш това, което Боговете не знаят? Нима Пророчицата е познала, че края ти е близо?
– Да, зная! Скоро ще бъда убит и разкъсан на парчета. – усмихна се Орфей. – Смъртта е близо, но съм радостен. Така ще се събера отново с Евридика. Този път завинаги. Не е страшно, въпреки, че зная всяка подробност.
– Няма да умираш! – скочи Пан. – Няма да позволя на никого, да ти стори това. Кой би посмял да убие любимеца на Боговете.
– Менадите...  – отвърна Орфей.
– Глупости! Та те са жени и те боготворят! Не биха ти навредили никога. Защо биха го направили?
– Защото са жени – отвърна Орфей. – Всяка една от тях е влюбена в мен, но ще откъсне парче от тялото ми. Не с любов, а с омраза. Докато беше жива Евридика, те мразеха нея. Мислеха, че тя е причината и пречката. Но та беше просто една жена, с която можеха да се борят, с надежда да победят. Можеха да се борят и да победят другата жена, но срещу спомена са безсилни. Вече знаят, че никога няма да притежават сърцето ми и е въпрос на време да унищожат това, което не могат да имат. Сбогом, приятелю!