Легенда за цар Иван Шишман

Барелефът на долната снимка се намира върху сградата на бившия Дом на Народната армия. Не съм сигурен, дали цар Иван Шишман е бил по нашите земи, но легенди за него има почти навсякъде.

Минавам често от там и барелефът е престанал да ми прави впечатление, но скоро направих връзка с изгледа, който виждам всеки ден от прозореца си.

Причината е, върхът вдясно, който се нарича цар Шишман. Има дори една легенда за него, която помня от детството си. Порових из нета и попаднах да друга легенда, но определено тази, която зная е по-интересна.

Според легендата, която помня, на този връх е имало крепост. Там е станала последната битка на цар Иван Шишман с турците. Обкръжени от многобройна армия, защитниците отблъснали няколко пъти атаките на турската войска. Само че, накрая силите им, храната и водата привършили.

Започнали преговори, като турците обещали, че ще пощадят живота на всички, ако се предадат. Само че, нашествениците не изпълнили обещанието си. Убили всички, които били в крепостта.

Последен бил цар Иван Шишман. Когато палачът отсякъл главата му, тя отскочила и се търкулнала по склона. На седем места тупнала и където докоснала земята, избликнал извор. С времето седемте извора издълбали склона на планината, за да бележат мястото на гибелта на последния български цар.

Не вярвам да има много истина в легендата, но вижте сателитната снимка на хълма.

А на хълма наистина има малко старо кале и църква. Някои историци твърдят, че е възможно там да е загинал и да е гробът на неизвестен за мен брат на Иван Шишман - Иван Асен V Шишман. За съжаление общината няма пари нито за охрана, нито за консервация на крепостта.

В другата легенда, която намерих царят е тежко ранен, но го изнасят с носилката и той от нея размахва меча, а накрая загива. Моята си е по-хубава.

Всъщност цар Иван Шишман, не е бил последния български владетел. Повечето легенди му създават романтичен образ, но реално той е бил причината за разпокъсването на Българското царство, точно преди нашествието на турците.

Короната по право се полагала на по-големия му брат, но майка му успяла да даде корана и на него. Така освен Добруджанското царство, България се разделила на Търновското и Видинското царство, без да броим малките полунезависими феодали. Всеки от владетелите бил готов на всичко, за да запази властта си и не подбирал средствата. Повечето се предали доброволно на турците, срещу обещания, че ще запазят властта си.

Не зная дали да ги съдя, като гледам как днешните българи във властта, се продават за много по-дребни залъгалки.

Стой далече

Един ден в средата на лятото Заекът бил полегнал на сянка под едно вековно дърво. Наблизо минавало поточе и ромонът го приспивал, а той нямал спешна работа и не се съпротивлявал на дрямката.

Тъкмо се унасял, когато шум от бързи стъпки и сумтене го стреснали. По близката пътека бързо вървял Таралежът.

-Здравей, Ежко!- поздравил Заекът.- Къде си се затичал в тази жега?

-Ама ти не знаеш ли? Всички в гората знаят, че днес е рождения ден на Лъва. Знаеш колко уважавам и ценя нашия Цар. Имам спешна работа в къщи, но не мога да пропусна такъв ден и такова събитие. Най-великият Цар на всички времена има рожден ден. Щях да водя и жената, ама ѝ нямам доверие. Ще вземе да изтърси някой глупост и ще ме изложи пред всички. Ти няма ли да дойдеш? Всички ще са там.

-Ами върви, Ежко.- прозял се Заекът.- Аз ще си остана тук.

-Как така? Всички ще са там и ще празнуват. Ще разберат, че те няма и Лъвът ще те накаже.

-Виж, Ежко!- засмял се Заекът.- По-добре да се разсърди и да е далече, отколкото да съм близо до него, дори когато празнува.

Таралежът поклатил глава, погледнал часовника си и хукнал към празненството, а Заекът отново се унесъл в дрямка.

Не минал и час обаче,  шум от бързи стъпки и сумтене го разсънил отново. По пътеката тичал Таралежът и дори не гледал къде стъпва.

-Хей, Ежко!- извикал Заекът.- Много бързо свърши празненството. Добре ли прекарахте?

-Ох! - спрял Таралежът задъхан.- Закъсах здраво и то от моята глупост. Изгониха ме от гората за цяла година.

-Защо бе, Ежко? Защо да те гонят. Ти си най-лоялният поданик на Лъва. Даже снимката му на стената в къщи си окачил. Лягаш и ставаш с името му и си готов да целуваш краката му. Ако изгони теб, другите направо заслужават смъртно наказание.

-Остави, Зайо! Неблагодарник е нашият Цар. Всъщност какъв Цар е този, бе? Самозванец и тиранин! Глупак и жесток изрод е този! Заради него ще прекарам живота си в изгнание, но няма да оставя нещата така. Ще организирам съпротива. Ще събера всички недоволни и някой ден ще го свалим от трона. Някой ден! Ще види той!

-Но какво се е случила все пак? Защо те изгониха?

-Ох!- въздъхнал Таралежът.- Значи отидох на празненството. Всички бяха там, кой от кой по-издокарани. Музика, атмосфера, настроение. Всичко точно, както и трябва. После започнаха да поднасят подаръците. Всички един по един минаваха и даваха своите подаръци. Да, ама аз сутринта, нали бързах? В бързината жената забравила да ми напомни да взема подаръка и заради нейната глупост, стоя насред празненството с празни ръце.

Да, но аз не се давам лесно. Втурвам се напред, просвам се по очи пред Лъва и изреждам всичките му заслуги. После в знак на благодарност за всичко, което е сторил за нашата гора, ме дарявам най-ценния от всички подаръци. Дарявам му любовта си и една топла прегръдка. После....

После не е за разказване. Като скочи оня Лъв, като се разрева, цялата гора се разтресе. Искал съм да го убия. Убол съм го нарочно, пък аз с чисто сърце го прегърнах. Изгони ме и каза, че такива като мен, нямали място в гората. Само че, ще види той! Ще види!

-Ама Лъвът наистина е полудял!- засмял се Заекът.- Да изгони най-лоялният си поданик, заради такова малко недоразумение. Знаех, че е глупак, но това надмина всичко.

-Какво каза, Зайо? Глупак ли нарече нашия Цар? Глупак и луд?

-Точно така! Мога да изредя още епитети, но няма смисъл да се занимавам с него.

-Зайо, имам една молба.- можеш ли да повториш, как нарече Лъва?

-Разбира се! Луд глупак! Идиот и некадърник.

-Благодаря, Зайо!- скочил Таралежът и хукнал по пътеката.

-Хей, Ежко! - засмял се Заекът.- Обърка посоката! Отиваш точно към пещерата на Лъва.

-Зная, Зайо! Зная!- отговорил Таралежът.- Точно там отивам. При нашия най-мъдър, способен и добър господар. Ще му предам какво каза за него. Той е справедлив. Ще ми прости и ще ме остави в гората. Благодаря, ти!

-Тичай, Ежко!- прозял се Заекът.- Може и да ти прости. Само че, от мен за знаеш- от такива господари, по-добре да си далече и когато те хулят и когато те хвалят. Така ме е научил баща ми. А пък аз на моите деца, ще предам и друго: От приятели, като теб, по-добре да си далече и когато те хвалят и когато те предават.

Стадион Искър – Самоков

Не бях ходил скоро на стадиона.

Може би от един мач с Ботев -Пловдив, когато публиката на гостите нахлу на терена. Месните идиоти ги последваха, а полицията безучастно гледаше сеира.

На мен не ми беше интересно. Бях с брат ми и племеницата, която тогава беше на няколко години. Опитвахме се да я измъкнем далеч от стадиона и сред подивелите подобия на хора се зарекох, че това е последното ми ходене на мач.

И преди това никога не ми е било приятно. Дори стадиона да е празен, идиотите са там. Винаги зад теб има някой, който в продължение на два часа повтаря монотонно:

-Съдията е педераст!

В същото време усърдно успява да пълни врата ти с люспи от семки и слюнка.

Иначе стадиона днес изглежда много по-добре.

Мястото е чудесно и когато няма хора е почти толкова спокойно, както стария гробищен парк наблизо.

Някога сутрин имаше повече хора, които тичаха. Аз също познавам всеки сантиметър на червената писта. На мястото на зазиданите прозорци под козирката, беше старата зала за борба, където съм прекарал доста часове. След тренировка пистата изцеждаше и последните ни сили. Без значение, дали беше лято или зима, десетте обиколки си бяха закон. Понякога за разнообразие с по две гирички в ръка. Днес се чудя, защо съм го правил и май нямам логичен отговор.

Бездната

В едно далечно царство, преди хиляди години се родила една Принцеса. Още от раждането ѝ, хората разбрали, че е дарена с неземна красота. Принцесата пленявала очите на всеки, който я виждал. Красотата ѝ омагьосвала сърцата и душите на хората и ги превръщала в нейни роби.

Всеки омагьосан веднъж от нея, оставал такъв завинаги. Всеки бил готов да изпълни всяко нейно желание, без да се замисли и за миг.

Хората в царството шушукали, че е магьосница. Гадаели дали зъл дух живее в тялото ѝ или тя самата е преродена черна магьосница.

Само че шушукали скришом и далеч от Принцесата, защото ако думите стигнели до ушите ѝ, човекът изчезвал безследно. Дали Принцесата била виновна за изчезването, дали Царят и Царицата, които също били омагьосани, никой не разбирал.

Когато Принцесата пораснала, дошло време да ѝ намерят Принц. Не търсили дълго кандидати. Принцове от цял свят пристигали в царството. Никой от тях не знаел, срещу какво се изправя. Пристигали в царството, поглеждали Принцесата и ставали нейни роби.

Правели геройства, сражавали се и умирали, за да спечелят поне един неин поглед.

Накрая всички умирали. Принцесата не се интересувала от самите принцове. Искала единствено да ги омагьоса и подчини. Когато успявала, им давала изпитание, водещо до сигурна смърт и посрещала следващите. Всеки принц рано или късно се изправял пред най-страшното изпитание и повече никой не го виждал.

Близо до двореца, сред вековна дива гора, в земята имало дълбока пукнатина. На места била широка само една педя, но на други края ѝ не се виждал. Слънцето никога не прониквало в тази бездна, а от дъното ѝ се чували зловещи звуци и излизала непоносима миризма. Нощем над бездната играели неземни пламъци, рисувайки зловещи картини.

Местните хора странели от мястото. Казвали, че е дяволско място и вход към царството на мъртвите. Казвали, че бездната е дом на зли магьосници, вещици и кръвожадни духове. Те убивали всеки, осмелил се да се спусне в долу.
Понякога демоните излизали навън. Промъквали се нощем в домовете на хората, открадвали най-чистите души и ги отвличали, а останалите без душа тела, ставали техни роби.

Много легенди се разказвали за бездната. Сред многото зловещи легенди имало и една различна. В нея се разказвало, че на дъното на бездната растяло вълшебно дърво. На него имало един единствен плод. Бил малък и грозен, но ако човек успеел да го откъсне, щял да има цялото щастие на света.

Кората на дървото дарявала със здраве и безсмъртие, листата дарявали богатство и сила, а който отхапел от плода получавал даровете на вечната и чиста любов.

Само че, това било само легенда. Никой не бил виждал дървото и никой не бил получил даровете на плода му. Дори историята да била истинска, злите обитатели на бездната убивали всеки, дръзнал да се спусне долу, преди да разбере истината.

Принцесата не вярвала в легендата, но когато някой принц ѝ омръзнел, го изпращала за вълшебния плод и се отървавала от него. Принцовете се втурвали да изпълнят желанието ѝ, изчезвайки завинаги.

Минала година и потокът от принцове, пристигащи за ръката на Принцесата намалявал, докато не останал нито един. Славата на Принцесата се била разнесла и никой, не смеел да поиска ръката ѝ.

Принцесата вече нямала принцове, които да бъдат нейни роби и изпаднала в ярост. Изкарвала си го на всеки, когото видела, но яростта ѝ не намалявала. Увеличавала се яростта на Принцесата, а неусетно красотата ѝ изчезвала.

Тогава в Царството пристигнал един Принц. Всъщност Принцът не бил дошъл да търси Принцеса. Имал такава в сърцето си, но родителите ѝ не му дали ръката ѝ. Изгонили го, въпреки че дъщеря им също го обичала и искала само него. Когато Принцът си тръгнал, Принцесата разплакана му подарила един кичур от косата си.

Скътал Принцът кичура до сърцето си и тръгнал накъдето му видят очите. Скоро пристигнал в царството от нашата приказка.

Още щом прекрачил границата, вестта се разчула в царството и го завели право при Принцесата. Магията ѝ още била силна и един поглед, накарал Принцът да забрави всичко. Превърнал се в роб на Принцесата и не откъсвал поглед от нея.

Принцесата била доволна. Красотата ѝ започнала да се завръща, но вече не ѝ бил достатъчен един принц . Само след седмица, яростта ѝ се завърнала, заменяйки красивото лице с жестока и грозна маска.

В гнева си Принцесата изпратила новия Принц на смъртно изпитание. Изпратила го в Бездната, а той безволев и послушен се подчинил.
Тръгнал Принцът, без да забелязва нищо наоколо. Стигнал до бездната и се спуснал в нея без да се замисли.

Вътре било тъмно и зловещо. Злите духове се събудили и го наобиколили, спорейки кой от тях да вземе душата му.

Принцът не виждал и не чувал нищо. Не виждал дори къде стъпва, но се спускал все по-надолу и надолу.

Внезапно духовете замлъкнали. Някаква бледа светлина струяла от Принца. Колкото по-дълбоко слизал той, толкова светлината ставала по-силна.

Отворили се не само очите, а и спомените на Принца. Спомнил си кой е, спомнил си и за Принцесата, която обичал.
Тогава в бездната станало светло, като в ден. Светлината идвала от кичура коса, подарен му от любимата.

Принцът се спуснал до самото дъно. Там нямало нищо. Нямало дърво и вълшебен плод. Само безплътните души на хиляди принцове се носели над изоставените тела.

Принцът извадил кичура коса. Дълго го гледал, а когато пак вдигнал поглед, вече имал път и решение. Щял да се завърне в царството на любимата Принцеса и да се бори за тяхната любов.

Тръгнал Принцът нагоре, а след него тръгнали и другите принцове. Духовете били изчезнали и никой не им попречил. Излезли от бездната и всеки тръгнал в своята посока. Там някъде, където ги чакала тяхната принцеса.

Когато излязъл последният принц, Бездната се затворила. Повече никой не чул и видял злите духове. Изчезнала и Принцесата, която изпращала принцовете на сигурна смърт.

Останала само приказката.

За книгите, издателите и този блог

Колебаех се дали да пиша този пост. Част от вас са в течение дори на подробностите на нещо, което продължи няколко месеца. Други имат частична информация, а историята може да помогне на трети.

Миналата година през месец ноември, ме попитаха, кога най-после ще видят нещата от блога издадени на хартия. Винаги съм бил против това. 

От една страна, не се нуждая от това. Една книга, не би ми дала нищо, което да нямам, освен известна популярност, каквато никога не съм искал.

От друга, самата мисъл да печеля от нещата написани тук, ме плаши. Зная, че печалбите на авторите в книгоиздаването са мизерни, но все пак ме плаши. Вярвах, че ако някой ден го направя, източникът на приказките, ще изчезне завинаги.

Все пак миналата година поредното питане от приятел, съвпадна с мой въпрос, към един познат, който участва в малко издателство. Той вече ми беше предлагал, да издадат текстове от моя блог и вместо отговор, получих ново предложение.

Реших да опитам. Проектодоговора не ми хареса, но се надявах мизерното заплащане, да се компенсира с по-ниска цена на книгата, за да е достъпна за повече хора. Направих списък на приятели, на които да изпратя книгата. Разходите щяха да надхвърлят приходите многократно, но това ме успокояваше, че постъпвам правилно. Още преди Коледа направих подборка от текстове, основно от първата година на блога. Изпратих я и зачаках.

Само че, чакането се проточи до безкрайност. С всяко писмо от издателството казваха, че започваме, но вместо това следваше повече от месец криене и никаква вест. После нещата се повтаряха, с поредното фалшиво обяснение за липсата на комуникация.

Ако от издателството бяха казали, че се отказват, или пък забавянето се дължи на липса на средства, или пък, че текстовете не струват, или пък, каквото и да е друго обяснение, щях да го приема и с това да приключим. Очевидно нормалните човешки отношения, не важат в света на издателите.

Няма да споменавам името на издателството. Не си струва, а скоро се убедих, че повечето от останалите издатели имат същите представи за нормални човешки отношения. Докато чаках поредната лъжа, направих още две подборки. Едната изцяло с приказки, а другата - Страната на фантазиите, се получи изненадващо добре. Подбрах няколко издателства, които издават български автори и изпратих подборките.

Предполагам, че повечето не са ги погледнали. Получих отговор само от едно. От Колибри ми писаха, че до средата на другата година плана им е запълнен и не приемат ръкописи. Останалите просто не отговориха.

Никоя фирма днес не си позволява, да остави без отговор получената поща. Дори и отрицателен отговор е признак на култура, възпитание и добра практика, каквато българските издатели очевидно не притежават.

Покрай проучването, попаднах и на друг тип “издателства“. Срещу определена сума те издават в съкратени срокове. Очевидно е доходно занимание, защото дори в родния ми град има такова „издателство“.

За тираж между 300 и 500 броя, сумата е от 1000 до 3000 лева. Проблемът е, че срещу тази сума, авторът не получава нищо. „Издателството“ слага логото си на корицата, прибира парите, а разпространението остава за сметка на автора. Всичко се плаща и то на солени цени.

Мога да намеря кой да спонсорира моя книга, но няма да го направя. Не желая да съм зависим или задължен от когото и да е. Мога, макар и трудно, да отделя средства от личния си бюджет, но няма да го направя. Това означава поне година, да съм затрупан с книги, да нямам и минута свободно време и когато се приспаднат разходите и данъците, накрая да съм натрупал и дългове. Е, егото ми не е толкова голямо. Нямам никакви амбиции, да се наричам писател, а и мисля, че подобен подход, не е реден. Има и други начини, да видя нещата си в книга, но всяко едно от тях има повече негативи и не се нуждая от това.

Горните неща ми изясниха, защо никога няма да видя издадени на хартия, много от чудесните текстове, които чета в мрежата. Винаги съм се радвал, когато науча за книга издадена от блогър, а сега вече знаех и какви усилия и нерви струва това.

Бях се отказал, но Христо Блажев ми препоръча едно издателство. Изпратих нещата си и установих, че сред българските издатели има и свестни хора и професионалисти. Единици са, но ги има. Издателството е „Ерго“, а Мартин Христов е професионалист и изключително коректен човек. В понеделник получих окончателния отговор с част от мнението на рецензент.

Получих отказ, но не се сърдя. Очаквах го, а в рецензията са написани неща, които ме убедиха, че правя нещата правилно. Пиша това което желая, както и когато аз искам и то е стойностно. В рецензията се препоръчва, да бъда следен внимателно, което ме разсмя. Защото нямам намерение да си губя повече времето. Просто ще правя това, което мога и обичам- да пиша единствено за собствено удоволствие, тук в този блог.

Книга няма да има. Дори в някакво далечно или по-близко бъдеще да има интерес, ще съм изключително резервиран. Поне за мен това ще е загуба на време, което нямам в излишък.

Изображението в началото е примерен вариант на корицата на първата подборка, която направих. Ще остане неизползвана, което е единственото нещо, за което ме е яд. Имам три подборки с хубави неща от блога, в които съм вложил доста труд. Замислям се, дали да не ги оформя още малко и да ги предоставя, като е-книги за свободно сваляне и споделяне тук. Но това ще зависи от свободното ми време, а то е ограничено. Зависи и от желанието на редовните гости на този блог и от никой друг. Ако го има, ще се постарая до Коледа да съм ви направил подарък.

Е това е всичко. Както препоръчва рецензията, следете внимателно автора на този блог.

Глупостта е вечна

Един ден Глупостта решила да сложи ред в живота и действията си. Омръзнало и било да прекарва безцелно и безсмислено дните си. Приискало ѝ се, да направи нещо важно, което да се запомни.

Само че, не могла да измисли, какво да прави и затова отишла при Мъдростта за съвет.

Мъдростта била в дома си и тъкмо довършвала един ръкопис.

-О!- възкликнала Глупостта.- Колко красив почерк имаш! Прекрасно си оформила целия текст, но мисля, че липсва нещо.

Докато Мъдростта се чудела, какво е пропуснала, Глупостта взела перото и нарисувала върху ръкописа една рисунка на дърво. Тъкмо слагала последната черта под възмутения поглед на Мъдростта, взела че бутнала мастилницата и унищожила целия ръкопис.

-Глупачка!- ядосала се Мъдростта.- Само за миг унищожи, усилията ми за цяла година. Върху този лист бях записала най-мъдрите неща, които са измислени откакто свят светува. С тях щях да остана в историята завинаги.

-О! Съжалявам!- изчервила се Глупостта.- Иска ми се и на мен, да направя нещо, с което да остана в историята за винаги. Би ли ми дала съвет.

-Няма нужда да правиш нищо! - отвърнала Мъдростта.- Ти си вечна. Нищо не може да те унищожи или победи.

Глупостта не повярвала. Решила, че Мъдростта ѝ я лъже. Затова решила да попита някой друг. Наблизо бил домът на Алчността и рушила да пита нея.

Алчността тъкмо брояла богатството си. Всъщност тя го правела всеки миг, който можела да отдели. Богатството ѝ било в едно сандъче, заключено с най-сложната ключалка, който съществувала на света.

-Здравей!- влязла Глупостта без да почука.- Имам един въпрос и може би, ти ще ми отговориш. Какво да направя, за да остана завинаги в историята?

-Не виждаш ли, че съм заета?- развикала се Алчността.- Ела някой друг път, когато богатството ми е на сигурно място.

-О! Извинявай! - изчервила се Глупостта.- Дай да ти помогна.

Скочила Глупостта, напъхала всичкото богатство в сандъчето и превъртяла ключето. След това хвърлила ключето през прозореца в близката река.

-Сега вече, богатството ти е защитено! Никой не може да отвори ключалката без ключето, а в реката то е на сигурно място. Сега би ли отговорила и на моя въпрос?

-Ох! - проплакала Алчността.- Няма нужда да правиш нищо. Ти си вечна и непобедима!

Глупостта не повярвала и на Алчността и решила да попита и други. Срещнала Смелостта, Скромността, Гордостта и още много други. Установила, че всички били заети, да правят някакви неща, които да останат в бъдещето. Били заети, но не искали помощ. Изнервяли се лесно и не ценели спокойствието си.

Прибрала се Глупостта в къщи, погледнала се в огледалото и се усмихнала доволно.

-Боже, какви лоши времена са настанали. Всички по цял ден са заети и ядосани. Всички искат, да останат в историята и да бъдат вечни. Само аз съм щастливка. Вечна съм и непобедима и то без да правя нищо. Щастливка съм!

Криеница

Един ден докато се разхождал през гората, Заекът видял, че някой се крие встрани от пътеката. Храстите скривали лицето, но краката се виждали и Заекът безпогрешно познал свой приятел.

-Здравей, Ежко! Как си днес. Какво правиш?

-Здравей, Зайо! Благодаря, добре съм! Ами крия се. Хей! Ама ти виждаш ли ме?

-Разбира се, че те виждам.- засмял се Заекът. - Целите ти крака се виждат, а си застанал точно до пътеката.

-Знаех, че нещо не е наред.- натъжил се Таралежът и излязъл на пътеката. - Цял ден се крия, а никой не ме е потърсил. Мислех, че просто никой не се интересува от мен, а то се оказа друго. Значи трябва да се скрия по-добре.

-Чакай, Ежко!- спрял го Заекът.- Така и не разбирам, защо ще се криеш? Това някаква игра ли е? Ако е така, искам да играя и аз.

-Не е игра, Зайо!- отвърнал Таралежът.- Просто един ден ми стана тъжно. Гледам как всички ме гледат, а не ме виждат. Слушат ме уж, а не ме чуват. Вървя сред другите, а всъщност съм сам. И тогава реших да се скрия. Да проверя, дали ще липсвам на някого. Цял ден се крих, а то излезе, че не съм. Сега ще се скрия, така че да не ме вижда никой.

-Значи не може и аз да си играя! Тази игра била само за теб.- натъжил се Заекът.- Тръгвай, но да знаеш, че няма да те търся.

-Ама чакай, Зайо!- спрял се Таралежът.- Казах ти, че това не е игра. Трябва да се скрия сам, но пък ако искаш ти може да ме търсиш.

-Не искам да те търся! Искам и аз да се скрия!- нацупил се Заекът.- И мен гледат, но не виждат. И мен, слушат, но не чуват. И аз се разхождам с другите, а като погледна все съм сам.

-Добре, де.- въздъхнал Таралежът.- Нека първо аз се скрия, а ти ще ме търсиш. Като ме намериш, ти ще се скриеш, а аз ще те търся.

-Добре! -съгласил се Заекът.- Само че, обещай, да се скриеш на някое по-лесно за откриване място.

-А, не! Смисълът на криенето е да избереш трудно за откриване място. Този път съм избрал най-скришното място на света. Толкова скришно, че дори самият аз не зная как да го намеря. Сега затвори очи и брой до хиляда. След това, ще тръгнеш да ме търсиш. И не поглеждай!

-Стой! Чакай, Ежко! Хрумна ми нещо и се притесних. Ами ако мястото е толкова скришно, че дори ти не знаеш, как да го намериш, как ще те намеря аз? Ами ако когато се скриеш, никой не те намери никога?

-Хм!- замислил се Таралежът.- Малко страшно ще е тогава. Дори по-страшно, ако знаеш, че никой не те търси. По-страшно, ако знаеш, че не липсваш на никого.

Таралежът и Заекът дълго стояли замислени край пътеката. Много животни минавали и ги гледали, но никой не ги виждал.

-Страшно е!

-Да, Зайо! Страшно е, но май измислих нещо. Ще ти кажа, къде ще се скрия. Ще ти кажа тихо, за да не чуе никой друг. Така, ще съм сигурен, че някой знае къде да ме търси. Знае къде съм се скрил и ако пожелае, може да ме намери. Нали ще ме намериш, Зайо!

-Ще те намеря, Ежко! Ще те намеря!

Зад оградата

Почивката, която дадох на блога, на мен и на вас завърши. Точно една седмица, която мина като миг.

Почивката можеше да е по-малка или по-голяма, но нямаше да има разлика. Сега се чудя, дали въобще ми беше нужна. Проблемът е, че няма начин да накарам времето, да върви по моите мерки. То следва собствен ритъм, който зависи от хиляди хора. Всъщност хората зависят от този ритъм.

Та времето продължи своя ход и не съм очаквал друго. Аз само се опитах тази седмица, да застана встрани и да погледна от там. Погледнах и видях оградата, а аз бях застанал зад нея.

Всъщност и това е относително. Където и да си, винаги си от едната страна на оградата. Дори да я прескочиш, пак е същото. Оградата винаги е някъде наблизо. Можеш да виждаш само едната ѝ страна.

Всъщност в живота не съществува само една ограда. Има ги на всяка крачка и понякога наистина е важно от коя страна си.

Зад оградата може да има лодка, забравила морето.

Зад оградата може да има рози, чакащи някой, да ги откъсне.

Или пък оградата да е граница, която никой не иска да прекрачва.

Вчера отворих папката и пръстите се понесоха по клавишите. Това е моят начин, да се справям с оградите. Един от многото начини, но помага при много огради. Тук в блога е единственото място, където човек може да е едновременно от двете страни на оградата. Тук оградите са виртуални и не могат да скрият нищо.

Времето сигурно е спряло

В първата година, когато започнах блога, няколко от постовете започваха по следния начин:

„Понякога имам чувството, че времето е спряло. Сверяваме си часовниците и сменяме листата на календара в някакъв наш сън. Не зная, от кога е в това състояние, но най-вероятно е така. Иначе защо неща, които са казани или написани преди много години според нашия календар, ще са актуални и днес? Защо навсякъде, накъдето поглеждаме, виждаме анахронизми от отминали времена?“

Спомних си за това, когато вчера се загледах в една сграда, за която съм писал преди повече от година и половина:

Паметници на културата

От тогава по сградата не е променено нищо, а и тази година ще е така. Собственикът е свършил парите или ги е насочил към нещо друго и сградата изглежда, като след бомбардировка. Времето е изминало бързо, без да го усетя, оставяйки ми само няколко бръчки повече, но за сградата то е спряло.

Спомних си за теорията за относителността. Времето тече различно, в зависимост от мястото на наблюдателя и скоростта, с която се движи той. Дали ако бях на мястото на сградата, годината щеше да измине по-бавно? Дали бръчките ми щяха да са по-малко? Дали искам времето да спре или просто не зная, какво искам?
Всъщност мисля, че зная. Просто трябва да намеря мое място, от където наблюдавано времето тече така, както желая. Може би в някой от следващите дни, ще открия мястото. Или пък не.
Засега само зная, че поне седмица, ще дам почивка на блога и на вас. Предполагам, че дори приказките ми да стават за четене, поднасяни почти през ден, са ви досадили.
Добре съм, не се тревожете. Лятото наистина не е любимия ми сезон и жегата изцежда доста от силите ми, но остават достатъчно. Настроението ми също е добро. Просто кратка почивка, докато почувствам, че времето върви със скорост, която усещам.

Изглед към Самоков

Самоков не е Рим или Париж. Обикновен български град е, прострял се от двете страни на река Искър. Гледайки отгоре, малко сгради се открояват, но пък грозотата на панелките в квартал „Самоково“, не бие толкова на очи.

Снимките са направени от хълма Ридо, за който съм писал и преди. Намира се на изток по цялата дължина на града, но има само едно място, от което може да се наблюдава панорама на града. Това е ресторантът на хълма. Името му е „Ридо“, но всички му казват „Къщетата“.

До там може да се достигне по старата пътека, която не е поддържана от години.

Или пък по панорамния асфалтов път, който също е в лошо състояние.

Вълшебното цвете

Един ден спокойствието на горските духове било нарушено. Дълбоко във владенията им, в самото сърце на гората, едно човешко същество бродело без страх. Една Принцеса вървяла без да се притеснява от тръните, които късали дрехите ѝ и драскали ръцете ѝ.

Вървяла Принцесата и надничала навсякъде. Надничала зад всеки камък или дънер, надничала сред храстите и гъстата трева, надничала дори в хралупите на старите дървета, без страх и притеснение.

Такова нещо, горските духове не били виждали, нито пък чували да нещо подобно. Дълбоко в техните вледения, не стъпвал дори кракът на най-великият герой между хората, а да не говорим за разни принцеси.

-Хей! - развикали се духовете. - Нямаш работа тук! Това е нашата гора, а хората не са добре дошли в нея. Тръгвай си веднага, защото ще се ядосаме!

-Но разбира се, любезни Духове! - поклонила се Принцесата.- Нямам намерение да нарушавам границите на вашите владения и ще си тръгна веднага. Всъщност ще си тръгна веднага, след като намеря това, което търся. Или пък, когато се уверя, че го няма тук.

-Брей, че упорито момиче!- учудили се горските духове.- Тръгвай си веднага, защото....Лошо! Така няма да стане. По-добре кажи, какво търсиш. Никой по-добре от нас, не знае, какви има и какво няма тук.

-Бих предпочела да проверя сама.- дръпнала се Принцесата.- Не, че не ви вярвам, но това е много важно за мен. Всъщност защо да не ви попитам? Търся Вълшебното цвете. То е най- прекрасното цвете на света. Има най-приятният мирис, но и нещо, което друго цвете няма. Ако намеря Вълшебното цвете, то ще доведе при мен моя Принц. Или поне ще ми покаже пътя до него.

-Тук има много цветя, Принцесо. Има бели и жълти, червени и сини. Има във всички цветове на дъгата. Има такива, чието ухание изпълва цялата гора, има и такива, които почти нямат аромат. Само че, Вълшебно цвете никой от нас не е виждал и дори не е чувал за него.

-Знаех си, че е напразно, да ви питам! - махнала с ръка Принцесата и продължила с търсенето.

Ненадейно нещо се размърдало сред гъстата трива и тя уплашено извикала.

-Спокойно, Принцесо!- излязла от тревата Костенурката.- Чух разговора и реших да се намеся. Горските духове разбират от магии, но си нямат понятие от цветя. А тук всяко цвете е вълшебно. Само трябва да знаеш ,кое от многото е точно за твоите нужди. Ето например тези малките са вълшебни при кашлица. Жълтите пък помагат при камъни в бъбреците, а онова с големите листа....

-Чакай! Нищо не си разбрала! Не ми трябват билки за болести,а Вълшебното цвете, за да намеря своя Принц.

-Че то и любовта е болест, Принцесо.- засмяла се Костенурката.- Обаче цвете за принц не зная. Затова пък, преди седмица видях истински Принц. Не тук, а в подножието на планината. Питаше и той за Вълшебното цвете, но нямаше късмет да попита мен. Първо попита една коза, а тя му отговори:

-Хей горе цъфти, Принце! Търси го по северния склон на планината, до границата на вечните снегове. Трудно ще го забележиш, защото все в сянка стои и е бяло като снеговете, но видиш ли го ще го познаеш.

После отнякъде се появи един орел, който му даде друг съвет:

-Не се лъжи, Принце! Няма да го намериш на северните склонове. Търси по южните на планината. Вълшебното цвете расте там сред скалите. Само че, може да го намериш само по изгрев слънце и то след пълнолуние.

Така и не разбрах, кого послуша Принцът, а и не е моя работа. Ако беше попитал мен, щях да му кажа, че Вълшебното цвете не цъфти в планината. Виждаш ли тази пътека, Принцесо? Като тръгнеш по нея и до час ще стигнеш поляната, където цъфти Вълшебното цвете. Твоето Вълшебно цвете, което ще ти помогне да намериш свой Принц.

Ама, Принцесо, къде тръгна? Това не е вярната посока. Вървиш към планината, а полятата е в обратната посока. Така никога няма да намериш Вълшебното цвете.

-Зная!- смеейки се отвърнала Принцесата.- Зная, че Вълшебното цвете не е в тази посока, но пък там намеря Принца. Може пък заедно по-лесно да намерим Вълшебното цвете. Или пък да разберем, че вече не ни е нужно.

Управление на отпадъците

На долните снимки може да видите, част от системата за разделно събиране и оползотворяване на отпадъците в България. Конкретната единица от тази система е почти високотехнологична. Обикновено извозването става с ръчни колички, велосипеди или дори с чували метнати на рамо.

Колкото и да изглежда несъвършена, тази система си има отлична организация. Всеки ден по няколко пъти всеки контейнер се проверява стриктно. Всичко, което има някаква стойност се вади, сортира и извозва.

Нещата не завършват тук. Други хора преравят сметищата, за да отделят пропуснатото и това, което идва от кофите и контейнерите, до които няма достъп. Така по груби сметки се намалява обема на отпадъците поне с една трета.

Когато видях каруцата, направих тези снимки, заради една единствена причина. След шест месеца подобна гледка, няма да може да се види. Тогава ще влязат в сила част от правилата на новия Закон за управление на отпадъците. Законът закъсня почти година и половина, като идеята беше да сложи край на кражбите. Не съм сигурен обаче, че това е решено, но пък се създават други проблеми.

Няма да коментирам, нещата свързани с фирмите. Там ще останат само големи играчи, а те ще намерят начин да заобиколят всеки закон.

Нещата, които засягат гражданите обаче ме притесняват повече. В общи линии единственото място, където граждани ще могат да предават отпадъци годни за рециклиране, ще са специални площадки, които общините трябва да изградят до д години. Гражданите ще могат да предават отпадъците, но срещу това няма да получават нищо.

Какво следва:

Хората, които реално рециклират отпадъците ни, ще изчезнат. Около контейнерите, ще останат само такива, които ровят за храна и дрехи. Боклука, който трябва да се депонира, ще нарасне. Старите депа почти навсякъде са запълнени, а новите струват пари, които общините нямат. Общините ще бъдат принудени да направят разходи и за новите площадки за предаване. Само че, на тези площадки след откриването им дейност няма да има. Нереално е да се иска от хората, да влагат време и средства просто така. Нима наистина някой мисли, че баба Пенка, ще нарами бакърените си съдове и ще премине през целия град, за да ги безвъзмездно в ръцете на охранен общински служител?

Вместо това хората ще изхвърлят тези отпадъци в контейнерите или около тях.

Друга възможност няма. Пластмасовите контейнери за разделно събиране, където ги има са недостатъчни и разположени на неподходящи места.

При купуването на техника пък, плащаме вече еко такса, която би трябвало да гарантира, че старата техника, ще бъде рециклирана. Само че, системата не работи, защото липсва всякаква организация. В момента има лесен изход. Ако имате стара печка, можете да я изнесете до контейнера, където след три часа, вече ще е разглобена и рециклирана. След влизането на новия закон, техниката ще се трупа край контейнерите, където ще стои с месеци.

Всъщност уж за да спре кражбите, реално ще се увеличат количеството на депонираните отпадъци, а разходите ще са за сметка на хората, които плащат такса смет.За пореден път, вместо да се изпишат вежди, се вадят очи, но вече нищо не може да ме учуди.

Честито!

Мошеник или глупак

Един Цар имал много лош съветник. Всъщност съветникът не бил глупав. Само че, когато правел нещо или давал съвети, единственото което го интересувало, било да напълни собствения си джоб.

В това бил ненадминат и не се свенял да лъже и краде. Ако в хазната имало десет монети, съветникът винаги успявал да прибере поне пет от тях в собствения си джоб.

Правел го без да се притеснява, гледал Царя в очите и лъжел без да му мигне окото. Хващали го за една лъжа, а той я заменял с десет нови.

Царството не вървяло на добре и един ден Царят се ядосал. Дори и Шутът му се смеел, че търпи крадливия и лъжлив съветник.

Затова Царят решил да направи промени. Уволнил мошеника и на негово място сложил друг съветник.

Шутът се успокоил за кратко, но скоро се хванал за главата. Новият съветник не крадял и не лъжел, но бил отчайващо глупав и некадърен. На всичко отгоре бил изпълнен с желание да се докаже и правел глупост след глупост.

Царството не вървяло на добре, но Царят вместо да смени съветника, го хвалел и поощрявал.

-Не е за вярване, Ваше Величество!- възмутил се един ден Шутът.- Как може да търпите този глупак за съветник? Не стига, че го търпите, а изпълнявате съветите му и дори го хвалите? Вижте в какво се превърна царството!

-Виждам, Шуте. Виждам, но ако го сменя, следващия път мога да попадна пак на мошеник. Не зная, кое е по-вредно за царството. Дали да имам за съветник мошеник или пък глупак. Само че, с глупака имам малка утеха.

-Утеха ли? - възмутил се Шутът.-Откакто този глупак е ваш съветник, в царството вече няма пари и за звънчета на обувките ми. Трябва да сте пълен глупак, за да го държите, вместо да си намерите свестен съветник!

-Шттт....- прошепнал Царят.- Всъщност зная, че наистина не съм много умен. Иначе нямаше да търпя предишния съветник, а и този бих изгонил. Само че, от този наистина имам полза. В сравнение с него в очите на хората, аз съм почти гениален.

-....

На гости на Дявола

Е, дойде и този ден. Чаках го доста дълго, но знаех, че ще дойде. Просто нямаше как да не се случи.

За тези, които се чудат, за какво иде реч, ще обясня. Имах среща с Дявола. Да, срещнах се със самия Дявол, а не с някой от заместниците му.

Вчера ми се обади пресаташето му. Каза, че Дяволът ще ми е благодарен, ако му отделя час -два за лична среща.

-О! - учудих се аз.- Самият Дявол ме кани на среща? Това е голяма чест. Сигурен ли сте, че се отнася за мен?

-Разбира се, за Вас!- отвориха отсреща.- Да разбирам ли, че потвърждавате присъствието си. Дяволът е доста зает и трябва да е сигурен, че няма да има дупка в графика.

-Не зная. Поласкан съм, но и съм малко обиден. На Б, Дяволът се е обадил лично, а на мен, чрез посредници.

-О! Малко сте старомоден. Днес всичко минава през пресслужбата. Дори и обаждането до Б, беше съгласувано с мен. Освен това, забележете, че Дяволът кани Вас, а не Б.

-Добре!- въздъхнах.- Приемам.

Не харесвам Дяволът. Не харесвам нито сегашния, нито предишните. Всички Дяволи са от един дол дренки и винаги ми е приятно да ги ругая.

Всъщност приятно ми е да ругая всичко. Светът гъмжи от неща и действия, които чакат някой като мен да ги наругае, а аз не се жаля. Ругая всичко и всички, най-вече Дяволите.

Познатите казват, че по дух съм хейтър. Твърдят, че ругая чуждите действия и постъпки, понеже ми харесва да ругая.

Всъщност бъркат. Ругая, не защото ми харесва. Ругая и защото постъпките и действията не са мои. Защото не е важно, какво се казва или върши, а кой го казва и върши.

Затова не харесвам Дяволите. Нито предишните нито този. Харесвам да ги ругая, а винаги има защо. Освен това, от ругаенето има полза. В този свят има два вида хора. Едните сиви, които никой не забелязва и Другите.

Другите също са два вида. Едните като мен ругаят, останалите биват ругани. Общото между двете е, че тези винаги ги забелязват. А да те забележат е приятно. По-приятно дори от това да ругаеш.

Е, вчера ме забелязаха. Забеляза ме самият Дявол, а покрай него ще ме забележат всички. Какво по-хубаво от това?

....

Срещата започна малко нервно. С Дяволът бяха и трима от съветниците му.

-Тези трябва ли да присъстват?- попитах аз.

-Ами налага се.- отвърна Дяволът.- Представителност, колективна работа, плурализъм и други такива. Нали разбираш? Освен това, не се притесняваш за снимките. Те ще стоят отзад, като фон сиреч. Няма да говорят много.

-Така може. Само че, като споменахте за общите снимки, имам една молба. Може ли да ме снимате в профил. В анфас не изглеждам толкова добре.

-Няма проблеми. Фотографът е печен. Изпълнява всякакви желания. Мен например, ме прави по-слаб с двайсетина кила. Не, че е важно, ама някои от конкуренцията викат, че съм се уял.

-Че то си е истина! -не се сдържах аз, но Дяволът се направи, че не е чул.

-Кафето е много хубаво.- обадих се след минути, за да прекъсна неловката тишина.- Вие ли го направихте?

-О, не! -Засмя се Дяволът.- Аз наистина правя най-хубавото кафе в света, но нямам време. И сладките не съм правил аз, а мога по-добре. Работа, работа и работа. Не мога да свърша всичко и се налага, да прехвърля част от задачите на други. И стават грешки.

-За грешките....

-О, зная! Зная Вашата позиция и критиките Ви. Информират ме редовно за всичко, което ругаете.

-О!- изчервих се аз.- За всичко ли?

-За всичко, но не се притеснявайте. Част от нещата остават само за мен. Освен това аз съм Ви фен. Харесвам критиките Ви и намирам, че те са напълно основателни. Нещо повече, въз основа на Вашите критики, аз взимам следващите си решения. Използвам всяка рационална жилка в тях. Уча се и поправям грешките си.

-О!- възкликнах аз. - Наистина ли? Аз мислех, че сте тираничен, лаком за власт популист. Мислех, че единственото, което Ви интересува е собствената Ви персона. Мислех, че лъжете на всяка дума, не защото е нужно, а защото Ви харесва. Нали сте Дявол все пак.

-Е, радвам се, че променихте мнението си. Както виждате, не съм толкова черен. Хората не ме разбират. Не ме ценят, а всъщност по-добър и демократичен Дявол от мен, не са имали. Говорят разни неща, а мен ме боли. Ето например за лъжите. Аз не лъжа никога! Случва се да казвам неистини, но това не са лъжи. Просто, когато ги казвам, аз вярвам в тях и искрено искам да са истина. Единствената и неповторима истина.

-О! Предполагам, че наистина е така. Почти Ви разбирам. Трудно е да бъдеш добър Дявол.

-Трудно е! - въздъхна Дяволът.- Радвам се, че се срещнахме и опознахме. Надявам се, че ще споделите впечатленията си тук-там. Разберете! Не искам да ме хвалите. Искам просто хората да знаят истината за мен. Ето, Вие за няма и час и вече усетихте душата ми. Нали? Ако не е достатъчно, можем да се видим пак другата седмица. Този път, ще приготвя кафето сам. Или пък ако предпочитате, мога да Ви поканя в неделя, да изиграем едно мачле в махалата.

-О, не! Предпочитам кафето. Значи другата седмица?

-Да, може би в сряда, ако не изникне нещо много, ама много важно. От пресслужбата ще уточнят подробностите. И не забравяйте да споменете на повече места, че не съм толкова черен. Дори не съм и Дявол. Хората така са ме нарочили, защото службата ми е такава. Само че, важното е какво има вътре. Тук вътре.

....

Лош ученик

Един учител имал много лош ученик. Каквото и да правел учителят, ученикът никога не научавал това което трябва.

Учителят бил търпелив. Знаел, че ученикът не бил нито мързелив, нито глупав. Разбирал уроците и ги запомнял веднага. Само че, когато трябвало да приложи наученото, правел точно обратното.

Ученикът знаел, че едно плюс едно прави две. Знаел го, но когато трябвало да пресметне нещо, упорито твърдял, че едно плюс едно прави четири.

Ученикът можел да чете добре, но когато трябвало да прочете някой текст, упорито променял и местата и значението на думите, както му било удобно.

Ученикът знаел и можел много неща, но когато трябвало да свърши нещо, правел точно обратното, на това, което бил научил. Или пък просто не правил нищо, разчитайки, че учителят му или някой друг, ще свършат неговата работа.

Годините минавали и обучението се проточило. Учителят бил търпелив и упорит не по-малко от ученика. Не се уморявал да повтаря уроците хиляди пъти. Не се уморявал да изисква и да дава пример на лошия ученик. Връщал го хиляди пъти за всяко нещо, давал му нови срокове и задачи и накрая успял да завърши обучението. Ученикът знаел и можел всичко, което му бил преподавал учителят, а най-важно прилагал наученото и се радвал на плодовете на обучението.

-Успяхме, учителю! - радвал се ученикът.- Благодарен съм ти за всичко, на което ме научи. Знаеше, че съм способен и умен и сега сигурно си доволен. Чувствам се отлично, сякаш съм друг човек.

-Умен ли каза?- избухнал учителят.- Ти си най-големият глупак, когото съм обучавал. Заради ината ти изтекоха години, които никой не може да върне.

-Съжалявам, учителю!- навел глава ученикът.- Извинявам се, че отнех толкова много от времето ви. През него можехте да направите много други полезни неща.

-Отново потвърди, че си глупак.- отговорил учителят.- Че кой говори за моето време. Аз съм избрал да обучавам и това правех. Ти пропиля своето време и своя живот.

Старите къщи

Сигурно има стотици в нашия град. Строени са в различни времена, а собствениците са били с различни възможности. Някои са красиви и запазени до днес. Собствениците са разполагали с повече средства и не са ги жалели. Днес, превърнати в музеи, ресторанти и хотели, продължават да живеят нов живот.

В други животът едва мъждука или са изоставени и полуразрушени.

Красотата няма да ги спаси. Някои са от тухли, но има и такива с варосани стени от кал, големи камъни и слама. Уж нетрайни материали, но само на пръв поглед. Разрушението започва от покривите, а стените още дълго бележат мястото. Рисунките стените са като послания от миналото, ако някой успее да спре за миг и ги забележи.

Ключето за късмета

Един цар, когато завършил земният му път, нямал какво да остави на сина си. Всъщност оставял му царството, но то било толкова бедно и затънало в дългове, че било не наследство, а товар.

Преди да издъхне, царят повикал сина си и му казал:

-Моето време изтече. Животът ми привършва и скоро ти ще си новия цар. Не можах да ти оставя нищо, освен царство с празна хазна и дългове, но дано ти се справиш по-добре. Имам още нещо, което трябва да ти оставя. Това е сандъчето на късмета. Предава се в нашия род от векове и има строги правила. За да работи късметът ти, трябва да пазиш сандъчето и никога да не го отваряш. Когато взимаш решение знай, че късметът от сандъчето винаги ще ти покаже вярното.

Скоро старият цар починал и синът му поел управлението на царството. Царуването му започнало зле, но скоро хората в царството започнали да го уважават. Царят не казвал на никого, какво има в сандъчето, което винаги носел със себе си. Не казвал, но незнайно как историята се разчула.

Някои вярвали, други пък не, но всички харесвали новия цар. Той бил решителен и не се колебаел да взима важни решения, а решенията винаги се оказвали правилните.

Хазната се напълнила, хората започнали да се усмихват. Вече живеели по-добре и се сдобили дори с нови мечти. Царството вече не било бедно и Царят събрал смелост и поискал ръката на любимата си принцеса.

После с принцесата направили голяма сватба. Всички в царството три дни яли, пили и се веселили и заживели щастливо.

Само че, след месец два възникнал проблем. Новата Царица искала да разбере, как царството за толкова кратко време станало богато и подредено.

Разказал ѝ Царят и и показал сандъчето с късмета.

-Това е наследството ми и благодарение на него успях и взимам най-добрите решения винаги. Само помни, че сандъчето никога не трябва да се отваря. Ако се отвори, късметът ще избяга. Така ми заръча баща ми.

Царицата уж се успокоила, но любопитството ѝ скоро надделяло. Ден и нощ мислела, какво ли може да има в сандъчето. Как ли изглежда късметът или пък колко е голям. Една нощ не издържала, взела сандъчето и отишла при най-добрият ключар в царството. Дала му кесия със злато и му наредила да го отключи.

Ключарят прибрал парите и се поклонил:

-Заповедта ви е изпълнена, Ваше Величество.

-Но, ти дори не докосна сандъчето?- учудила се Царицата.

-Няма нужда.- засмял се ключарят.- Сандъчето не е заключено.

Царицата веднага повдигнала капака, но вътре нямало нищо. Ужасена, тя бързо се върнала в двореца и събудила Царя. Разплакана му показала празното сандъче, но той се засмял.

-Браво!- ядосала се Царицата.- Някой е откраднал късмета ни, а на теб ти е весело. Трябва веднага да разпоредиш да се разследва, кой е отключил сандъчето и осъдиш на смърт. Само че, първо трябва да върне късмета. Без него сме загубени и царството отново ще стане бедно, а ние с теб просяци.

-Но, скъпа!- отговорил Царят.- Сандъчето винаги е било отключено и празно. Знаех това още когато ми го остави баща ми. Знаех, че късметът не е в сандъчето, а в самия мен. Човек трябва да вярва в това, което прави и тогава и късметът ще е с него.

И Царят и Царицата продължили да живеят щастливо. Само че, Царицата за всеки случай поръчала едно ключе. С него заключила сандъчето и никога не го изпускала от очи.

Така де, късметът е в нашата увереност в действията ни, но малка застраховка, никога не е излишна.

Чинар

Преди време Боряна в коментар обясни, че когато снима, я интересуват отделните дървета, които правят мястото интересно за нея. Хората рядко се заглеждат в дърветата. Приемаме ги като част от пейзажа, но ако не е нещо изключително, не обръщаме внимание.

Аз не правя изключение. Е, различавам доста родове дървета и зная, че повечето от тях са различни видове. Например в града ни се срещат три вида липи- едролистна, дребнолистна и сребролистна.

Само че, дори различните видове за мен са нещо обикновено и ежедневно. В последните години започнаха да се засаждат и видове, които преди години ги нямаше. Не различавам всички, а и повечето не оцеляват, дори да са друг край на България. Затова се изненадах, когато видят това:

Дървото пред дъбовата горичка е чинар. Има го в България, но предпочита по-южни и топли места. Дърветата могат да станат огромни и живеят дълго. При нас обаче зимите са с повече сняг, а студените месеци са повече.

Минавам от там често, но не му бях обърнал внимание. Предполагам причината за окастряне на долните му клони е счупване от снега.

Не зная кога е засаден, но предполагам е по едно време с дъбовите дървета, а разликата във височината вече е значителна.