Аз, Клавдий

Когато съм се родил, родителите ми ме нарекли Клавдий. Странно име и не много удачно за дете заобиколено от идиоти.
Още в първи клас научих, че така се е казвал някакъв император, когото смятали за идиот. Аз не бях идиот, но децата отнякъде бяха научили за онзи и ми лепнаха прякор. Идиотът, т.е. аз, съвсем не беше идиот, но се засягаше лесно.
Когато се научих да чета намерих книгата и я прочетох. Не ми хареса и не разбрах много неща, но не приличах на героя. Той се е правил на идиот, за да оцелее. Аз не исках да оцелявам, а да живея нормално.
Покрай тази книга се запалих по четенето. Изтърбуших градската библиотека и скоро знаех повече от учителите. Бях пръв в класа по успех, записах на таекуондо и постепенно никой не смееше да ме нарече идиот.
За съжаление, името ме преследваше непрекъснато. Всеки нов познат, когато го чуеше, се усмихваше до ушите:
-Ааа, Клавдий! Интересно име. Също, като на оня Идиота от Рим.
Следваше глупаво хихикане, но с времето свикнах. Знаех, че рано или късно, ще потърсят помощта на „идиота“.
В университета нещата, се повториха, но завърших като първенец на випуска. Дори още преди да завърша ми предложиха работа в престижна фирма. Колегите там, не се хихикаха на името ми, но скоро установих, че върша и тяхната работа. Не протестирах и не отказвах задачи, а скоро дори големият шеф не бъркаше името ми. Веднъж дори ме потупа по рамото пред всички и каза, че се гордее с мен.
Реших, че е настъпил момента и поисках повишение. Шефът ме погледна изненадан. Свали очилата си, постави ги отново и се засмя:
-Ама ти, идиот ли си? Още не си навършил една година тук и имаш претенции. Знаел си и си можел най-много. Хубаво! Работел си най-много? Браво! Но.... Рано ти е! Не стават така нещата. Когато поработиш няколко години във фирмата, аз лично ще се погрижа да получиш каквото заслужаваш.
Реших, че наистина ще съм идиот, ако остана дори за ден повече и напуснах. Преди да потърся нова работа дълго мислих. Имах време и за четене и прочетох отново онзи стар роман. Отново не ми хареса, но си направих някои изводи.
На новото работно място, бях вече друг човек. Не зная нищо и не се напрягам. Не правя и грешки, но причината не е, че се старая, а защото никой не смее да ми даде каквато и да е работа. Каквото похвана го оплесквам, а след това мигам глупаво и понякога заеквам.
Заеквам само в работата, особено когато се представям на нови хора:
-Пррриятттнно миии е! Аз съм Кла-кклавввдий!
Хората се хилят, а аз заедно с тях. Не се обиждам, особено, когато шефът ми казва, че съм идиот. Мигам глупаво и започвам за заеквам.
Всички ми се смеят, но не ми пречи. Тази година вече втори път ми вдигат заплатата. Намериха ми и тиха длъжност, като началник отдел.
Доволен съм. Денят минава бързо и спокойно, а вечерите са мои. Тогава не заеквам. Чета и галя котарака Клавдий, който се е свил до мен на дивана.
Понякога отново препрочитам онази книга. Не ми харесва, но ми беше полезна. Намирам и малка прилика. Клавдий се е правил на идиот, за да оживее, а аз се правя на идиот за да живея спокойно.
Когато чета книгата, ми се струва, че котаракът Клавдий наднича в страниците. Не зная дали може да чете, но напоследък си мисля, че е прихванал някои неща. Когато направи беля, ме гледа умно, навел глава и не се обижда, ако му кажа, че е идиот. Струва ми се дори , че доволно присвива очи.
-Ах, ти Клавдий! Идиот такъв!