Мираж

Някъде далеч на Юг, сред безкрайна пустиня има един стар каменен замък. От години никой, не е идвал в него и никой не го е напускал. Всяка крачка встрани, е опасна. Пясъците поглъщат всеки дръзнал да се тръгне през тях.
Всяка нощ, когато първите слънчеви лъчи огряват пустинята, нощният студ отстъпва на жестока жега. Изстиналите пясъчни дюни, скърцат и свирят неземна песен, а от кулата на замъка, една принцеса не откъсва поглед от хоризонта. Вече е събрала капките роса от стените на кулата и е поляла с тях единственото цвете, което притежава. Принцесата не чувства утринния хлад. Не чувства и изгарящите слънчеви лъчи, които го заместват. Приковала е погледа си в една чудна картина.
Там, където пясъците се сливат с небето, се вижда приказна градина. Изпълнена е с чудни цветя и дървета, а фонтаните вдигат пръски до небесата. От малкото езеро в центъра на градината се издига пъстроцветна дъга, а под нея е застанал най-красивия Принц на света. Принцът не откъсва поглед от Принцесата и понякога, винаги преди да изчезне, заедно с чудната градина, слага ръка на сърцето си и ѝ изпраща горещата въздушна целувка. После видението изчезва.
На прозореца, под кулата на Принцесата, Царят също вече не спи. Вперил поглед в хоризонта, се усмихва на своето видение. Там има блестящ, многохиляден град. Всички жители на града, облечени празнично и събрани на главния площад, скандират името на Царя. Най-отпред са пратениците на други владетели с богати дарове, носещи молби за приятелство и помощ от най-великия владетел на света.Царят се усмихва и кимва доволно с глава, но видението вече го няма.
На съседния прозорец, Царицата също не отмества очи от хоризонта. В света , който вижда от небето пада студен бял памук, а една великолепна каляска я чака, за да я отведе на бал. Царицата отклонява за миг поглед към гардероба си. Там са наредени прекрасните и палта. Погалва нежно любимото си от визон и се усмихва щастливо.Обръща отново поглед към хоризонта, но там вече няма нищо освен нажежени пясъци.
В двора на замъка единственият слуга, отваря портите му. Поглежда към хоризонта и се усмихва. Там една огромна армия чака волята му, за да завладее света. Редиците се губят в безкрая, а тръбачите са допрели тръбите до устните си, чакат съдбовния знак. Слугата се изпъчва, вдига ръка и посочва на Юг, но в този миг видението се стопява.
В двореца няма други хора. В двора има и една стара камила, която по цял ден лежи на сянка и с празен поглед гледа пясъците наоколо. Не вижда нищо освен много, много пясък.
Всяка вечер, обитателите на замъка, разделят скромната вечеря. След това разказват един на друг за деня си. Разказват и за сутрешните видения и дълго обсъждат подробностите.
-Няма начин да е мираж!- Казва Царят.- Ако беше така, трябва да виждаме всички, едно и също. Освен това подробностите, са толкова живи. Толкова истински. Някой ден, когато имам време, ще отидем всички там. Не е далеч, но от толкова задачи, все не остава време. Може би, другия месец.
Другите кимат с глави и се оттеглят да спят. Утре ще станат рано и ще потърсят с поглед чудните видения. Дотогава те ще владеят сънищата им.
Само камилата не сънува. Знае, че навън от портите, на месеци път, няма нищо освен пясък. Само тя е била там, но кой ли би и повярвал.