История без край

В една обикновена гора, не някъде накрай света, а съвсем наблизо до всеки, който чете тази приказка, се родило Зайче.
Било съвсем обикновено зайче и растяло щастливо сред множеството си братя и сестри, под милите грижи на родителите си.
Минали няколко месеца. Зайчето растяло и всеки ден научавало нещо ново от околните. Било умно и схватливо и всички се гордеели с него.
Един ден, Зайчето срещнало нови приятели. Били различни от роднините му. Знаели повече и говорили за различни непознати неща. Зайчето бързо харесало новите си познати. Прекарвало все повече време с тях, а един ден напуснало родния дом.
-Довиждане!- казало на сбогуване Зайчето. - Довиждане, Мамо! Довиждане, Тате! Довиждане, братя и сестри. Реших да напусна родния дом, защото тук повече не мога да науча нищо. Срещнах приятели, които са по-умни и знаят повече от вас, а едно зайче не трябва да спира да се учи. Отивам при тях, но винаги ще ви помня.
Роднините на Зайчето се огорчили, но го изпратили с пожелания за щастие. Зайчето обещало, да ги помни винаги и тръгнало по своя път.
Скоро обаче забравило всички хубави мигове и никога повече, не се върнало в родното гнездо.
Заживяло Зайчето с новите си приятели. Споделяло грижите и тревогите им, споделяло и радостта и всеки ден научавало нещо ново. Било щастливо, но един ден срещнало други приятели. Те били по-умни и по-жизнени. Знаели и умеели повече, а приели Зайчето като равно.
Зайчето не се чудило дълго, какво да прави.
-Приятели, сбогом! - казало то.- Прекарах хубаво с вас и научих много неща, но продължавам нататък. Срещнах нови приятели, от които мога да науча повече. Отивам при тях, но ще си спомням за вас.
Приятелите на Зайчето се огорчили, но не казали нищо. То продължило по пътя си с гордо вдигната глава. Скоро забравило за старите си приятели и никога повече, не се сетило за тях.
Живяло Зайчето щастливо с новите си приятели. Чувствало се на място и всеки ден научавало нещо ново. Споделяли радост и мъка и заедно вървели напред, докато....
Един ден Зайчето срещнало Лисицата. Очаровало се от красивото и кожухче и меденият и глас. Било във възторг, че и тя го оценява и не пропускала нито час да не го похвали, колко е умно и красиво. Всеки час му повтаряла, че трябва да тръгнат заедно напред, защото е научило всичко, което знаели сегашните му приятели.
Един ден, Зайчето отишло при приятелите си и им казало, че продължава напред.
-Приятели, сбогом! - казало то.- Прекарах хубаво с вас и научих много неща, но продължавам нататък. Срещнах Лисицата, от която мога да науча повече. Отивам при нея, но ще си спомням за вас.
Приятелите му се огорчили, но не казали нищо. Само помахали с ръка за довиждане, а Зайчето с вдигната глава продължило напред, редом с Лисицата.
Повече никой, никога не чул нещо за Зайчето. Понякога старите му приятели, родителите, братята и сестрите му се сещали за него и се надявали да е щастливо. Когато се сещали, се натъжавали, но това бил неговия избор.

В една обикновена гора, не някъде накрай света, а съвсем наблизо до всеки, който чете тази приказка, се родило Зайче.
Било съвсем обикновено зайче и растяло щастливо сред множеството си братя и сестри, под милите грижи на родителите си.
Минали няколко месеца. Зайчето растяло и всеки ден научавало нещо ново от околните. Било умно и схватливо и всички се гордеели с него.
Един ден, Зайчето срещнало нови приятели.
....