Разкажи ми зимна приказка

– Разкажи ми зимна приказка! Хайде! Зная, че можеш и го искаш.
– Добре, ще ти разкажа. Само един момент, да се наместя. Така...
"Печката бумтеше и горещината в малката стая беше нетърпима..."
– Нееее! Това не е зимна приказка! Каква е тази жега? Не си ли виждал зима?
– Добре! Не се ядосвай, ще започна отначало... Вече цяла седмица студът беше сковал земята. Клоните на дърветата бяха провиснали, натежали от ледени висулки. Студът проникваше дори през дебелите зимни кожухчета на горските обитатели. Нощем освен свирепия вой на гладните вълци единственият звук, който се чуваше беше от тракане на зъби...
– Хей! Какви ги вършиш? Казах, че искам зимна приказка, а не злокобен и страшен разказ.
– Толкова мога. Първо, трудно е да разказваш зимна приказка, когато няма сняг. Второ, още сме есен. Трето, зимата е точно това - жесток студ навън и топлина край печките. Защо не опиташ ти? Нали всичко знаеш и можеш?
-Не мога, но не всичко става с можене. Понякога е достатъчно просто да имаш желание. Нека зимната приказка започне сега!

Небето беше обсипано с хиляди звезди, които проблясваха през студения въздух. Всяка от тях беше красива и загадъчна, а небето беше тяхната сцена. Само, че тази нощ блясъкът им беше засенчен от пълната луна и колкото и да се стараеха, ако някой погледнеше нагоре, погледът му се приковаваше в пълния светъл кръг.
Залисани в надпреварата си, звездите не забелязаха една тъмна сянка. Изскочи зад планината и без предупреждение, закри цялото небе. Звездите изчезнаха, но тогава долу на земята се появиха други. В мразовития въздух затрептяха искрите на хиляди комини. Тук там някой прозорец още светеше, но повечето хора отдавна спяха.
– Време ли е? – попита една малка снежинка.
– Време е! – отговориха хиляди други снежинки, защото тъмната сянка се състоеше от облаци, а във всеки от тях живееха снежинки.
– Чакате малко! – обади се друга снежинка. – Нима ще се спуснем просто така? Ами ако паднем всички на едно място? Няма ли първо да се разберем, коя от нас, къде ще отиде?
– Да! Нека да се разберем! Аз искам да съм част от красивата шапка, която ще е на онази красива къщичка там!
– Аз нямам претенции. Може да падна, където и да е. Само че, след това искам децата да ме включат в някой снежен човек. Чух, че снежните хора били красиви и важни.
– Аз пък искам да падна на най-високия връх.
– А аз на нослето на някое дете.
– Глупачка, нали ще се стопиш веднага!
– Аз искам!
– Не аз искам!
– По-тихо, моля ви! – обади се Луната зад облака.–  Не зависи от вас, а от вятъра. Той ще ви понесе в прекрасен танц, а след това ще ви подреди и всяка ще е на мястото, което ѝ приляга.
– Ти пък откъде знаеш? Няма начин да се оставим в ръцете на някакъв непознат. Не може той по-добре от нас, да знае, кое място ни приляга.
– Знае! – засмя се Луната. –  А сега тръгвайте! Време е!
– Време е! – обади се и Вятърът, появил се незнайно откъде. – Не се страхувайте, ще бъда внимателен и нежен. Ще ви завъртя в началото на танца, а после бавно ще ви спусна, където пожелаете.
– Време е! – извикаха снежинките.
След тава напуснаха тъмните облаци и се оставиха Вятърът да ги завърти във вълшебен танц. Въртяха се и крещяха от радост, всяка устремена към място, което ще и приляга.
– Аз искам!
– Аз искам...
– Тихо! – прошепна Вятърът. – Тихо, защото хората спят и сънуват.
– Какво сънуват? – попитаха снежинките.
– Сънуват красива зимна приказка, а вие сте главните герои в нея. – засмя се Вятърът.
Снежинките притихнаха. След тях и Вятърът се превърна в шепот. Спускаха се тихо надолу към димящите комини на къщите. Спускаха се към своята зимна приказка, в която имаше място за всички.