Безсилие

Кварталът е пуст и тих. По тесните улиците още седят изровените дупки от поредния ремонт. Още в петък изрязаха кръпките в асфалта, а след това ги оставиха, дори без да ги обозначат.

Забързани силуети се мяркат между блоковете, следвайки своите коловози. Слънцето е изгряло преди малко, но днес не нося фотоапарата. Денят намалява и светлината е слаба.

Чака ме поредната тежка седмица и не ми е до снимки. Вървя забързано, а мислите ми са другаде. Виждам самотната кола, със загасени светлини, която профучава край мен, но не ѝ обръщам внимание.

Спирачките обаче ме стряскат. Вишнево червено раздрънкано BMW. Скоростта е намалена и колата се движи бавно и криволичейки успоредно на мен. Чувам викове и вдигам глава.

От прозорците се показват неясни размазани пиянски лица. Псуват, ругаят, заплашват.

Присвивам машинално юмруци, разкършвам рамене, но не спирам. Продължавам да вървя без да променям посоката и скоростта. Искам да реагирам, но страхът ме е сковал.

Да, страх ме е. Намирам се в най-населения квартал на Самоков. Минавал съм по този маршрут поне десет години и съм се сблъсквал с какво ли не, но този път изпитвам страх. Не ги познавам, не зная колко души са в колата, не зная с какво разполагат, не зная колко са пияни и озлобени.

Чувствам се безсилен и уплашен. Вървя по тротоара и чувствам само страх и безсилие. Наоколо почти няма хора. Зная, че в квартала има полицейска кола, но в този час обикновено дремят скрити някъде, изчаквайки да свърши смяната им. Или пък са на безлюдния паркинг в края на града, за да се изпикаят до телената ограда.

Колата внезапно увеличава скоростта и отминава. Сред воя на двигателя, продължавам да чувам пиянските гласове, но напрежението изчезва.

Изчезва и страхът, но безсилието остава. После безсилието се превръща в гняв. Гняв срещу тези подобия на хора, гняв срещу обществото ни, което ги създава и търпи.

Гняв срещу самия мен, защото се уплаших. Защото не реагирах, независимо от резултата. Защото утре тези заразени с бяс животни, ще изберат друга жертва- по-слаба, по-дребна и по-уплашена.

Да, в колата не бяха хора, а бесни животни. С една разлика- бесните животни просто ги застрелват и изгарят, а за тези твърдим, че са част от обществото. Твърдим, че имат права, а някои вярват, че носят и душа.

Само че, в този миг мисля, че грешим. Всъщност не мисля. Не искам да мисля. Вървя машинално, без да се оглеждам. С мен са само гнева и безсилието.