Сам

Живееше в малка къща, накрая на града. Никой не знаеше възрастта му, а външността лъжеше. Наистина в косите имаше по някой бял косъм, а отблизо бръчките прорязваха лицето му, като ситна мрежа, но отдалеч приличаше на младеж.

Имаше бърза, по плавна походка и всеки ден, хората го виждаха тръгнал с торбата за покупки. Обикаляше пазара, после два магазина и се прибираше към обяд. Не спираше никъде, не се заглеждаше и не казваше нито една излишна дума. Нямаше приятели, а въпреки че не странеше от хората, винаги ги държеше на разстояние.

Никой не знаеше подробности от живота му. Беше живял цял живот в този малък град, а на пръсти се брояха хората, които знаеха дори само името му. Миналото прекарано тук, все едно не беше оставило следи, а непреодолима завеса закриваше настоящето.

Дори съседите сякаш не го забелязваха. Знаеха часовете на разписанието му, но все забравяха, кога за последен път са го видели.

Знаеха, че вечер винаги е в градината зад къщата. Винаги беше да копае, полива или плеви. Залисан в заниманието си не вдигаше глава, сякаш изпълняваше най-важната задача на света.

Стоеше до мрак, а след това се прибираше. Поглеждаше разсеяно вечно работещият телевизор, отпускаше се в старото кресло, прочиташе две страници от книгата, започната преди години и сънят го застигаше там.

Ставаше рано. Отваряше прозореца, оставеше за мит заслушан в звуците, а после си правеше кафе. Сипваше го в чашата и сядаше на стола.

В къщата имаше една чаша, една маса, един стол и един човек. Не се нуждаеше от повече. Някого имаше три сервиза, но така и не ги използва никога. През годините една по една счупи всички чаши, но не купи нови. Не му трябваха.

Не обичаше гости, а и не помнеше, кога за последен път в къщата беше влизал друг човек. Май беше водопроводчика, но може би бъркаше.

Всъщност имаше ли значение? Беше свикнал със самотата си. Свикнал дотолкова, че всичко извън неговия свят на самотата беше плашещо.

Всяка утрин сядаше зад прозореца с чашата кафе. Една чаша, една маса, един стол и един човек.

Гледаше изгрева, очаквайки новия ден. Знаеше, че и днес няма да се случи нищо различно. Щеше да следва маршрута си по часовник отмерваш часовете до следващата утрин. Часовете на неговия малък свят. Пазара, градината, телевизора. Тук нямаше място за нищо друго.

Понякога мислеше, че дори той е излишен. Хората не се нуждаеха от него. Къщата, телевизора, стола и масата също. Май дори и градината, щеше да е по-добре без постоянните му експерименти, но нима това не важеше и за останалите хора.

Светът не се нуждаеше от нито един човек. Хората не се нуждаеха от другите хора, освен за да не се чувстват сами, а самотата не беше страшна. По-страшно беше, никой да не се нуждае от теб.

Стана, угаси телевизора и изми чашата. Слънцето отдавна беше високо в небето и изоставаше от графика.

Излезе от къщата, заключи вратата и тръгна. Вървеше с бърза и плавна походка, но рядко някой от околните забелязваше това. Бяха заети със собствените си графици и задачи. Вървяха по своите коловози сами, но никога не го признаваха.

Може би, така се чувстваха по-добре. Почти толкова добре, както се чувстваше той сутрин, преди слънцето да изгрее. Седнал пред отвореният прозорец с чаша кафе пред себе си.

Една чаша, една маса и един човек.