Зоопарк

-Тате! - ревеше малкият русоляв хлапак.- Искам да видя марсианците! Искам да ме заведеш още сега! Ти обеща!

-Изчакай, де! -опита се да го успокои баща му.- Изчакай да се справя с легендата за клетките. Така и не се научиха да ги правят като хората. Човекът кръстосва цялата Вселена, а разни чиновници, не могат да направят един свестен пътеводител за зоопарка.

Хлапакът не млъкваше и баща му се принуди да попита един служител, мотаещ се наглед безцелно. Отговорът обаче не му хареса.

-Как така нямате марсианци? Какъв зоопарк сте вие, бе? Да беше някой забутан провинциален зоопарк, да кажем, че толкова си могат. Ама това е столицата, бе! От цял свят идват хора, за да видят марсианците, а ние нямаме. Остави, че ще се срамуваме пред чужденците, ама на детето, какво да кажа?

-Но, Господине! Вината не е наша.- опита се да се оправдае служителят.- Марсианци няма не само тук. Няма никъде. На Марс няма живот, поне в последния един милион години. Ако някой ден успеят, да извлекат годна ДНК от останките, ще клонираме и марсианец. Само че, след милион години излагане на слънчева радиация, шансът е нулев.

-Как така, няма марсианци, бе? Ти мене за прост ли ме вземаш? Нали гледах по телевизията, как нападнаха Земята. Едни такива гадни и грозни, ама са напред с техниката. Хайде да ни отведеш до клетката, че детето ще ми извади душата!

-Но, Господине! Наистина нямаме марсианци. Гледали сте стар филм, а не реална картина. Моля, Ви, не си тръгвайте. Тук винаги има какво да се види. Ето вчера например, звездните ловци докараха хилядозъб тигър от Сириус. Плюещата огън жаба от Касиопея, също е прекрасна гледка. Да не забравя и гордостта ни- човеко-гущера от Проксима. Това е последният екземпляр. Само нашият оцеля, а вече са изчезнали и на собствената си планета. Ще ви разкажа и за грижите, които полагаме. За всяко същество тук, трябва да се създаде естествена среда. Различна атмосфера, гравитация, ниво на лъчение и осветление в точно определени граници.

-Тате! - ревна малкият русоляв хлапак.- Искам да видя марсианците! Искам да ме заведеш още сега! Ти обеща!

-Няма марсианци, моето момче! Това е скапан зоопарк и не трябваше да идваме. Хайде сега да си тръгваме, пък обещавам да те отведа в Лондонския зоопарк. Сигурен съм, че там има марсианци, защото хората си държат на реномето.

-Ама, тате!- не спираше хлапето.- Искам марсианци сега! Не искам в Лондон! Освен това онези парчета зелено желе там, ме гледат! Не ги харесвам! Искам си марсианците!

-Видяхте ли какво направихте!- развика се бащата на слисания служител.- Разстроихте детето! Сега си тръгваме, но си искам парите за билета обратно. Даже и марсианци нямате. И да знаете, че ще ви съдя. Знаете ли, кой съм аз? Знаете ли, кой ми е адвокат?

-Но, Господине!- приплака служителят.- Няма начин, светещите амеби от Алдебаран, да гледат, когато и да е. Те се интересуват само от лъчите в ултравиолетовия спектър. Те дори нямат очи.

Само че, гласът на служителят отекна като ехо в широкия гневен гръб, влачещ ревящото си хлапе към изхода.

Служителя въздъхна, огледа се безпомощно, а после махна с ръка и тръгна по алеята. Пред всяка клетка се спираше и внимателно проверяваше показанията на уредите. Всичко се поддържаше автоматично, но проблем бяха посетителите.

Табелите не ги спираха и винаги се намираше някой глупак, желаещ да погали миловидно изглеждащо чудовище. Или пък, просто да експериментира, каква ще е реакцията му, при нетипична гравитация. Въпреки охраната всеки ден губеха някое същество, а за новата доставка, трябваше да се чака години.

Когато служителят зави в съседната алея, в клетката на светещите амеби, настъпи оживление.

-Тате, докога ще стоим тук? Планетата е скапана и скучна.

-Успокой се, дете! Ние сме посланици и изследователи и търпението е част от работата ни. Както виждаш, всички космически нации имат тук свои представители, които търпят и чакат. Вселената е огромна, а разумът е чудо, което не се среща често. Някой ден тези глупави същества, които вярват, че се грижат за нас, ще съзреят достатъчно, за да осъществим контакт.

-Не вярвам, тате! Точно тези никога няма да станат разумни!

-Е, случват се и изключения. Може да се самоунищожат или деградират, но пък това не е наша работа. Ние просто ще чакаме.