Цар Мидас

Цар Мидас довърши обяда си, остави златната вилица върху златната маса и махна нетърпеливо с ръка. Новият слуга пристъпи плахо към него с копринена кърпичка. Ръцете му трепереха неудържимо, а главата му се тресеше в такт с тях. Бавно и внимателно избърса устните на царя и въздишка на облекчение се отрони от устните му. След това бавно и внимателно отстъпи назад.

Цар Мидас също си отдъхна. Не беше лесно да се намери читав слуга. Заплащането беше повече от щедро, но никой не поемаше риска да се превърне в златна статуя. Колкото и да внимаваше, всяка седмица поне две нови златни статуи се прибавяха към множеството в подземието на двореца. Там бяха много от бившите му съветници, някои роднини, които Мидас никога не беше харесвал и един съседен владетел, имал неблагоразумието да му дойде на гости.

Цар Мидас се отпусна на трона и се опита поне за миг да забрави за всичко. От години дори в съня си не беше спокоен. Ръцете му бяха и дар, и оръжие и проклятие. Отдавна не можеше да понася всичкото това злато около себе си. Ако имаше начин го замени за възможността сам да откъсне и помирише роза от градината си, нямаше да се замисли дори за миг.

Нещо меко и топло се отърка в краката му и го стресна. Беше малко бяло коте, дошло незнайно откъде. Приклекнало до стола му, то го гледаше с невинен поглед, пристъпваше от крак на крак и тихо мъркаше, сякаш искаше да му каже нещо.

Цар Мидас се усмихна, протегна ръка и го погали...

В следващия миг виковете му разтърсиха двореца. Малкото и сладко коте се беше превърнало в златна играчка. Царят го сграбчи и разгневен се втурна към дворцовия олтар, където бяха наредени огромните златни статуи на неговите Богове.

– Проклети да сте! – крещеше Мидас. – Проклети да сте! Каквото и да съм сгрешил, измисленото от вас наказание не приляга на Богове. Не разбирате ли, глупаци такива, че страдат и хората около мен? Какво ви е виновно, това сладко създание? С какво е заслужило участта си? Още днес ще ви изхвърля лично от двореца, каквото и да ми струва това! Проклети да сте!

Земята се разтърси и тласъкът повали цар Мидас на пода. Настана тъмнина, а когато светлината се завърна, около цар Мидас нямаше и късче злато. Малкото сладко коте се притискаше към него и с грапавото си езиче, нежно ближеше солените капки стичащи се от очите му. Проклятието беше изчезнало.

Цар Мидас се изправи, взе котето на ръце и се усмихна. Излезе в градината, откъсна една роза и я помириса. Не можа да се наслади на аромата ѝ, защото го стресна истеричен вик:

– Глупак! – беше Царицата.

– Радвам се, че те виждам, скъпа! – усмихна се цар Мидас и протегна ръце , за да я прегърне.

– Да не си посмял да ме докоснеш! – отскочи бързо назад Царицата.

– Вече не е опасно, скъпа! Проклятието го няма! Всичко отново е както в доброто старо време.

– Зная, глупак такъв! Зная и точно затова стой далеч от мен! Защо се хилиш като идиот? Когато направи тази глупост, не помисли ли за другите? Не помислили за мен и за сина ни? Заради глупавата ти прищявка да галиш това мръсно животно, лиши семейството си от всякакви средства за препитание.

– Но, скъпа! Говориш все едно си на улицата, а все пак ти си Царица и имаш всичко, което желаеш.

– Царица ли? Че какво от това? В света има хиляди царици, но само аз можех да си позволя каквото пожелая. Не благодарение на някаква префърцунена титла, а на златото, което ти наричаш проклятие. Сега нямам нищо и то благодарение на теб.

Царицата побягна разплакана, но цар Мидас не се трогна. Помириса откъснатата роза и притвори блажено очи. След това протегна ръка и почеса коремчето на бялото коте.

– Умниче си ти! Знаеш кои са важните неща в живота. Взимаш ги и им се наслаждаваш, без да се интересуваш от цената на златото. Знаеш, че всичко е временно.

А тя ще се върне скоро. Ще се върне, не защото още ме обича. Няма да е днес или утре, но ще се върне. Още от днес цената на златото на борсите ще скочи и тя ще изпадне в още по-голяма истерия. Не само тя, а и целият свят без нас двамата с теб. Ще купуват и ще продават, ще си мислят, че са богати или разорени, ще ликуват и ще плачат.

След това, всичко ще стане както преди. Тогава и Царицата ще се се успокои и ще се върне. Ще се върне при най-богатия цар на света.

Не вярваш ли? Мислиш си, че като не мога да превърна всяко нещо в злато, не струвам нищо?

Грешиш! Не мога да превърна вече нищо материално в злато, но зная как да превърна човешката глупост и алчност в пари. Зная как да ги използвам, а това е по-важно от всичкото злато на света. Златото може да свърши някой ден, но глупостта е вечна.

Цар Мидас погали отново котето, помириса розата и притвори блажено очи.