Мрак

Земята внезапно се отвори и краката останали без опора, се замятаха безпомощно във въздуха. Последва падане, което продължи цяла вечност. След него удар и пронизваща болка от изкълчения глезен. По езикът пропълзя соления вкус на кръвта от прехапаните устни, а в очите избиха сълзи.

Отново и отново пропадане. Не стига, че целият живот е пропадане от дупка в дупка, а сега и това. Пропадане, пропадане, пропадане и винаги внезапно. Без предупреждение, или поне някакви признаци. Сякаш животът е опънато въже, което някой внезапно прерязва с нож.

От устните се отрони стон. По-скоро въздишка на огорчение и разочарование, отколкото реакция на болката. С болката се свиква. Страхът от нея остава, но никоя болка не може да продължи вечно. Не защото е милостива. Тръгва си за да направи място на друга болка.

Свиква се и с падането и ставането. Само че идва ден, когато след поредното падане не искаш да станеш. Силите са свършили и не можеш, като барон Мюнхаузен да се вдигнеш сам, издърпвайки се за косата. Трябва ти помощ, а наблизо няма никого. Или пък има все хора, които са ти помагали много пъти и ти е неудобно да повикаш за помощ.

Тогава оставаш паднал, докато.... Може би завинаги? Ако има „завинаги“....Сега пък тази пропаст. Непредвидена, дълбока и тъмна. Протегнатата ръка докосва стените, а в дланите се събира влажна пръст.

Защо? Защо все на мен? Дори в това тяло да имаше сили да се изправи за пореден път, болката в изкълчения крак нямаше да позволи. С изкълчен крак не се катерят стръмни ронещи се страни. Не и когато нямаш никакъв стимул за да ги изкачиш.

Дори да излезеш от дупката, дори да намериш сили, да се изправиш, там горе те чака само поредното пропадане. Какво от това, че тук е мрачно, а горе има светлина? От тук поне не можеш да пропаднеш надолу. Тук няма такава посока, няма посока на болката. Няма кой да те види и посочи с пръст. Тук долу можеш да останеш завинаги. Без да се налага да ставаш, просто за да продължиш към следващото пропадане.

Тук долу е добре. Тъмно е, но поне е тихо, без чужди гласове. Можеш да чуеш само своя, но е излишно. Вече отдавна знаеш всичко, което можеш да кажеш.

Тихо ли? Какви са тези гласове? Не може ли човек, поне тук да остане за миг сам. Сигурно са от тези, на които всичко им е ясно. Тези, които винаги знаят отговорите и никога не пропадат.

Добре, че няма как да ме видят тук. Ами ако все пак паднат? Ако не видят пропастта и се озоват тук долу? Не ги искам тук!

-Хей! Пазете се! Пред вас има пропаст. Дълбока и тъмна, със стени от влажна ронеща се пръст. Тръгнете в друга посока и внимавайте къде вървите. Не! Не идвайте насам! Добре съм и нямам нужда от помощ. Тук ми е добре, защото това е моята пропаст.

Пропаст, където можеш просто да починеш, колкото ти е нужно. Всеки има нужда от такава, а аз си я намерих. Вървете! Казах ви, че не са ми нужни съвети и помощ. Ще остана тук, колкото ми е нужно.