Спасител

Вратата беше отворена, но студа на есенната утрин не се усещаше в стаята. Вътре винаги беше задушно и горещо от многото човешки тела. Никой не се задържаше дълго. Получаваше своето и си тръгваше, отнасяйки със себе си надежда и частица от живота му.

По челото му се спускаха капки пот, но не вдигаше ръка за да ги избърше. Вече нямаше сили дори да отмести зачервените си очи от хората наоколо.

Не си спомняше кога и как започна това. Идваха непрекъснато, тълпяха се на улицата, слаби и наранени. Влизаха с надежда в погледа и сигурно я получаваха, защото той не можеше да им даде друго. Може би наистина я получаваха. Разнасяха мълвата, заедно с късчето получена надежда.

Не правеше нищо, не казваше нищо, но нещо се случваше в стаята. Преди време мислеше, че той е само огледало, което отразява това, което носеха другите. Отразяваше го, а те приемаха отражението за дар. Приемаха го за чудо, защото търсеха чудо.

Уморени и отчаяни, нямаха сили сами да вдигнат поглед и да погледнат себе си. Трябваше им огледало, не за лицата им, а за това което беше скрито зад тях.

Влизаха в стаята, пристъпвайки плахо. Уморени от живота, отчаяни от хиляди опити. Стояха тихо, смирено навели глави. После вдигаха плахо поглед, докосваха го, а напуканите устни тихо прошепваха:

– Спаси ме...

Той не правеше нищо. Не казваше нищо. Нямаше сили, уморен и отчаян от несекващия поток.
Преди години мислеше, че помага. Мислеше, че все някой ден хората пред прага му ще се свършат. Мислеше, че трябва да продължи...

Не знаеше колко хора са преминали, но днес не мислеше за това. Не различаваше лицата и не чуваше думите. Потта се стичаше по челото му, но не вдигаше ръка, за да я избърше. Беше уморен. Беше уморен и единственото нещо, което искаше беше тишина.

Изправи се, огледа стаята с невиждащ поглед и прекрачи прага...
Студеният въздух проникна през дрехите му, ощипа босите му крака , но той само се усмихна. Усмихна се и побягна.

Не излезе на улицата пълна с хора, а прескочи оградата и се втурна през градините. Чуваше някъде зад себе си виковете смесени с лая на кучета. Чуваше отчаяни вопли изпълнени с изненада и болка.

Не спираше въпреки, че краката потънаха в кръв, разранени от камъни и тръни. Не спираше и когато храсти и клони го шибаха свирепо в лицето. Не спираше... Бягаше и бягаше без посока и цел.

После спря. Беше излязъл на улица. Тълпата стенеше и виеше, а хиляди хора като обезумели тичаха с него. Тълпа от самотници, в която всеки беше сам.

Краката му се подкосиха и падна. Докосна земята и се притисна към нея. Нямаше сили да се изправи. Нямаше сили дори да извика, когато хиляди крака преминаха през него. Боси или с тежки груби обувки, те не усещаха къде стъпват. Очите им не виждаха, а ушите не чуваха.

Когато успя да вдигне глава, видя пред себе си млад мъж. Протегна ръка, сграбчи дрехата му и разранените устни прошепнаха:

– Спаси ме...

Тогава улицата утихна. Виковете секнаха, а хиляди хора впериха очи в младия мъж застинал смутено. Попиваха спокойното лице, замечтания поглед и окървавената му дреха. По лицата се изписа спокойствие и надежда. Бяха го намерили отново...

Падналият се усмихна, отпусна ръце и се притисна отново към земята. Тя беше единственото, което имаше и искаше.

– Спаси ни! – чу виковете на хиляди хора, но те вече не го интересуваха. Усмихна се отново, защото знаеше, че този път не молят него. Той вече беше спасен...