Под стария дъб

Там, където слънцето докосва хоризонта преди да се скрие за почивка, има една стара гора. Вековни дървета са сплели короните си и не допускат слънчев лъч да проникне през тях. Само тук-там са останали поляни, които са в постоянна борба с гъстите къпинови храсти. Никой не може да мине през тях, а и никой не опитва. Дори горските обитатели избягват да навлизат навътре в гората.
Там, в самото сърце на гората, има една поляна покрита с прекрасен зелен килим, изпъстрен с чудни цветя. Отдавна нечий крак не е стъпвал на нея, но в края ѝ, под стар като земята дъб, има малка къщичка.
Тя е с бели варосани стени и малки прозорчета с празни саксии на первазите. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат, някой да седне на тях.
Чакат, но никой не идва. Поляната е пуста и дори пчели и пеперуди, не летят над цветята. Не свирят щурците, не пеят птиците, а вятърът тихо, на пръсти преминава през короната на стария дъб и побягва надалеч.
Някога, преди години не е било така. Поляната била пълна с живот, а в колибата живеело младо семейство. Мъжът сякъл дърва в гората, а жената освен домакинството, гледала няколко кокошки и две козички, които по цял ден не спирали игрите си. Имала и малка градинка, в която отглеждала всичко необходимо, но по-голямата част била засадена с цветя.
Мъжът и жената се обичали. Когато се видели за първи път усетили, че не могат един без друг. Усетили, че светът се събира в любимите очи насреща, а това което остава, не им е нужно.
Искали да са сами с любовта си и избрали поляната, за да построят своя дом. Всичко направили сами, с ръцете и със сърцето си. Не било идеално, но двамата не се нуждаели от повече. Заживели отдадени един на друг.
От деня, когато заживели на поляната, тя се променила. Заедно с двамата тук дошла Любовта и променила дивата гора. Поляната станала притегателно място за всички животни и птици. Идвали тихо, за да се докоснат до любовта на двамата и тя се предавала и на тях. Дори най-свирепите диви зверове, когато били наблизо, ставали кротки като агънца и не били опасни.
Минали няколко години, които за двамата изминали като миг. Те не броели дните и не усещали как минава времето, защото всеки миг заедно им се струвал дълъг, като вечност.
Един ден нещо се променило на поляната. В началото никой не разбрал, какво точно се е случило. Всички чувствали нещо, но не можели да го изразят с думи и минало доста време, докато разберат, че Любовта си била отишла.
Отишла си тихо, без да се обади на някой или да се сбогува. Тръгнала си една сутрин, излязла от гората и отишла при хората.
Животът на поляната продължил без видими промени. Цветята растели, птиците пеели, а жената всеки ден посрещала с усмивка своя любим, когато се връщал уморен в къщи.
Един ден, на стената на къщата се появила една пукнатина. В началото не ѝ обърнали внимание, защото била малка. Не растяла и не била опасна. Когато я видели, жената и мъжът се опитали да я запушат, но не успели. Пукнатината винаги се появявала отново. На същото място, със същата големина и форма, еднообразна, както живота им.
Оставили я, но скоро забелязали друга пукнатина. Не в стената на къщичката, а между тях. Вече не търсели всеки миг погледа на другия. Не чакали с нетърпение, когато него го нямало. Не знаели за какво да говорят, а мълчанието им било скучно.
Мъжът вечер не бързал да се прибере в къщата, а често оставал да преспи в гората. Жената не го чакала с нетърпение. Правела дълги разходки по горските пътеки сама, а малката градинка оставала без грижи.
Един ден поляната опустяла. Никой не разбрал къде са отишли мъжът и жената. Градинката скоро се скрила под килима от трева и само къщата под стария дъб напомняла, че някой ден мястото е било различно.
Малката къща с бели варосани стени, с малки прозорчета и празни саксии на первазите е още там. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат някой да седне на тях.
Само че никой не идва и няма да дойде. Хората не навлизат толкова навътре в гората, а горските зверове и птици бягат далеч от поляната. Дори пеперуди и пчели избягват прекрасните цветя на поляната. Само вятърът тихо, на пръсти преминава през короната на стария дъб и побягва на далеч. Бяга към други места и се зарича, никога повече да не се завърне, защото на място от което Любовта си е отишла, никой не иска да се завръща.