Долината

Всяка вечер, когато Слънцето се скрива зад хоризонта, последните му лъчи огряват върховете на една висока планина. Там сред високите върхове покрити с вечен сняг, е скрита една вълшебна долина. Когато пътник достигне до нея, сякаш прекрачва в друг свят. Вълшебен свят, изпълнен с цветове и аромати на хиляди цветя. Дори и в най-студените зими, долината не се покрива с лед и сняг, защото горещите ѝ извори я пазят вечно зелена.
В долината живеят малко хора. Повечето са стари, много стари и единствено спомените ги крепят. Помнят векове назад във времето, но никой не помни, кога за последно детски смях се е чул в долината.
От години нов човек не е пристъпвал границите ѝ, защото единствения път до нея е затрупан. Местните не се притесняват от това. Тук имат всичко, от което се нуждаят. Имали са го цял живот и никога не са мечтали за живот на друго място. Долината е целият свят за тях, а зад границите ѝ всичко е просто илюзия.
Не винаги е било така. Някога светът извън долината не е бил илюзия.
Малкото стари хора, са наследници на народ, който е бил велик някога. Имал е силно царство, имал е учени и творци. Имал е име и славни мигове.
Векове старото им царство, било сред първите в света. Столицата му била далеч от малката планинска долина. Разположено на брега на морето, царството било огромно, богато и силно.
Враговете треперили, когато чуели името му. Треперили и прекланяли глави, а който не я прекланял я губел. Войската на царството била, огромна и никой не помнел, загубена битка от нея.
Един ден, в ранни зори в столицата на царството пристигнал уморен вестоносец. Препускал бил дни без почивка и сън и конят рухнал под краката му, щом пристъпил зад крепостните стени. Вестоносецът предал на Царя лоша вест. Армията на царството мила разгромена, а врагът настъпвал бързо към столицата. Царят не повярвал на новината, но на другия ден пристигнал нов вестоносец, който донесъл същата вест.
Уплашен Царят събрал богатството си, натоварил го на кораби и същата нощ отплавал надалеч.
На другата сутрин новината, всички научили новината. Страх изпълнил сърцата на хората. Част от тях останали за да бранят домовете си, но други събрали каквото имали и последвали примера на царя си. Тръгнали накъдето им видят очите. Не знаели на къде да вървят и се лутали дълго. Не смеели да спрат някъде, защото земите били непознати, а хората, които живеели в тях ги гонели като врагове. Минали месеци и години, но не намерили място, където да спрат.
Един ден докато преминавали през една планина без да усетят се загубили. Озовали се на място където не бил стъпвал човешки крак. Слънцето и звездите били скрити зад тъмни облаци и хората не знаели дори в каква посока се движат. Когато силите им вече били на привършване, пред очите им се появила светлина. Вдигнали очи и застинали на място.
Долината сред непристъпните заснежени планински върхове, изглеждала като райско място. Там имало всичко което им трябвало, а най-важното нямало други хора.
Заживели хората в долината. Бързо организирали живота си и направили долината свой дом. Всичко в нея било подредено и животът бил спокоен и приятен. Сякаш мястото било награда за всички беди, които изтърпели.
Хората бързо свикнали, но си спомняли и за старото царство. Вечер край огъня, старите хора разказвали за славното царство, от където били дошли. Никой не знаел дали още съществува. Знаели само, че светът извън долината бил лошо и несигурно място. Затова, когато единствения път към долината бил затрупан, никой не се притеснил. Животът продължавал монотонно и спокойно. Ден след ден, месец след месец, година след година. Хората си го харесвали, но една вечер, докато разказвали за старото царство, един млад човек не поискал да види мястото, от където били дошли. Опитали се да го разколебаят, но не успели. Не го спрели и разказите, колко лош е светът отвъд планината. Не го спрели и разказите, за страшния враг, който сигурно вече бил разрушил старата им родина. Не го спряло и това, че пътя бил затрупан, а да изкачи отвесните планински склонове, не било по силите на човек.
На сутринта приготвил багажът си, взел си довиждане с приятелите и тръгнал на път. Хората го следели с поглед, как се изкачва все по-високо и по-високо, докато се превърнал в точка и изчезнал сред скалите.
Минала година, а той не се завърнал, за да разкаже.
-Виждате ли! - казвали старите хора.- Загинал е и това се очакваше. Дори да е успял да излезе от долината, светът навън е жесток и страшен. Няма пощада за никого.
-Не!- казвали младите.- Успял е и е попаднал на свят, който е по-интересен и добър от този в долината. Затова дори не си спомня, за нас. Не се досеща, че го чакаме, за да ни разкаже за всички чудеса, които е видял.
Споровете се подновявали всяка вечер, а на сутринта винаги някой от младежите, махал с ръка за сбогом и тръгвал на път. Никой не се завръщал, но това не спирало новите желаещи. Един по един тръгвали на път, докато в долината не останал, нито един млад човек.
-Горките!- казвали вечер старците. - Заради една мечта, оставиха най-прекрасното място на света, за да загинат.
-А може би не са загинали?- прошепвал огънят.- Може би, светът навън е по-добър от този тук? Може би, просто не искат да се върнат?
Питал вятърът, но никой не го чувал, защото само младите чуват зовът на световете, които не познават.