Две случки

Вчера се прибрах уморен от работа. Починах и застанах на прозореца, гледайки тъмното небе. Обещаваше дъжд, но знаех, че няма да подари и капка. Тогава чух звънец на колело и започна първата история.
Баща и дъщеря, сигурно тръгнали на разходка, бавно изкачваха лекия склон на нашата улица. Колелото на малката беше голямо и тя се движеше доста неуверено. Може би, колелото беше подарък за първия учебен ден, или пък тя сега се учеше.
На пресечката, баща и я спря. Показа знака, обясни ѝ, че когато го види, трябва да даде предимство на всички преминаващи. Забавиха се няколко минути, като в това време, я изпита за другите знаци.
След това се огледаха и завиха по другата улица. Не забравиха да дадат и знак с ръка, нещо което не съм виждал от години.
Усмихнах се и си спомних годините когато аз се учех да карам. Тогава движението не беше толкова натоварено и уроците кратки. Качваха те на колелото, държаха те няколко метра, докато набереш скорост и те пускаха. След няколко падания, колелото се подчиняваше и по цял ден обикаляхме града и околностите.
Колелата бяха странна сбирщина. От различни руски модели, през родните „Балкан“, та се стигне до динозаври, на които никой не знаеше производителя. Всъщност част от колелата бяха сглобени с части от други. Често се чупеха, спирачките отказваха, а веригата или прищипваше новите панталони, или пък падаше точно по време на най-лудото спускане. Пътните знаци, не забелязвахме, но късмета ни пазеше.
Може би заради тези спомени се усмихнах. Усмихна ме и начинът по-който бащата учеше малкото момиче. Търпеливо, но настоятелно, убеждавайки я,че това не е просто досада, която разваля удоволствието от карането.
Докато още се усмихвах, чух свирене на спирачки. Две коли спряха на сантиметри една от друга на пресечката. Караха бавно, на там се събира движението от пет посоки, а видимостта е малка. Нямаше пострадали, но в следващия миг, мястото се изпълни с нечовешки крясъци. Двама възрастни размахваха юмруци, ругаеха и дуеха космати гърди.
-Че ти склъцам главичката,ей!
-Я, че те склъцам!
Появиха се и други хора. Някои, за да гледат сеир, други готови да „клъцат главички“. Аз пък се махнах от прозореца. Шумът ме преследваше още няколко минути, после спря внезапно, както беше започнал.
Погледнах отново. Улицата беше пуста. Тъмното небе обещаваше дъжд, а някъде в далечината се чу звънец на колело.
Една улица и две различни случки. Без връзка между тях, освен хората.