Спасявайте се поединично

През девет земи в десета, под покритите с вечен лед върхове на една голяма планина, някога имало едно царство. Почти никой не знаел за него, защото било малко и нямало богатства. Нямало и силна армия, нямало прекрасни дворци и плодородни земи.
Хората в царството живеели бедно, задоволявайки се с това, което имали. Ценели го, защото всичко било извоювано след дълга борба със суровата природа. Рядко някой напускал царството, а още по-рядко в него идвали гости. Тези, които идвали бързо го напускали, защото освен красивите снежни върхове в царството нямало нищо интересно.
През лятото хората използвали всяка минута, за да осигурят запаси за зимата, а от времето, когато паднел първия сняг до пролетта, почти не излизали от домовете си. Понякога Царят заминавал за месец два, на гости на някой друг цар, но малко хора забелязвали липсата му. Нямало за какво да спорят, улисани в ежедневните грижи и не им трябвал съдник. Били свикнали сами да се справят с несгодите и не чакали друг да им свърши работата.
Един ден над царството надвиснала беда. Огромна армия идвала към границите му. Нашествениците нямали милост към нищо и никого и завладявали царства след царство. Нищо не можело да ги спре. Дори най-силните владетели, губели битката, царствата и живота си.
Царят събрал хората, уведомил ги за опасността и ги посъветвал:
-Спасявайте се поединично! Не можем да спрем врага, а ако стоим и го чакаме, ще загинем всички. Ако всеки потърси сам път за спасение, имаме някакъв шанс, поне част от нас да оцелеят. Аз заминавам на гости на един братовчед. Царството му е на острови, далеч в океана и се надявам нашествениците да не стигнат до там.
Не минала и седмица и вражеската войска нахлула в царството. Не заварила никого, защото хората се били пръснали, кой на където види. Някои напуснали царството, други се изкачили високо на непристъпните върхове, трети се скрили в дълбоки пещери.
Чуждата армия не останала за дълго. Тук нямало никаква плячка и след като разрушили каменните колиби и унищожила реколтата, потеглили към по-богати царства.
Хората излезли от скривалищата си, а скоро се върнал и царят. Лятото вече отминавало, а нямали нито храна нито подслон за студените зимни месеци.
-Спасявайте се поединично! - казал Царят.- Така поне има шанс някои от нас да оцелеят през зимата. Аз отивам на гости на един познат владетел до пролетта.
Зимата настъпила скоро. Била най-тежката и студена зима, която някой помнел. Много хора загинали от глад и студ и малцина дочакали пролетта.
Когато прелетните лъчи, започнали да топят ледовете, оцелелите се събрали, за да решат какво да правят. Нямали къщи, инструменти и семена за посев, а топлите дни щели да свършат бързо.
Пристигнал и Царят, прегледал набързо остатъците от Царството и махнал с ръка:
-Спасявайте се поединично! Имате малко и няма да стигне за всички ви. Който оцелее, оцелее. Аз заминавам на гости и ще се върна другата пролет.
Хората не казали нищо, но когато Царят заминал, не се разделили, а останали заедно. Разпределили задълженията и се хванали за работа. Не спрели нито за минута, докато снегът не затрупал всичко.
Зимата отново била тежка, но хората били заедно и този път оцелели всички, а когато пролетта настъпила, не чакали и миг, а се захванали отново на работа. Не се спасявали поединично, а делели радостите и несгодите, защото поединично оцеляването е по-лесно, но животът е съзидание, а то не е по силите на сам човек.