Бонсай

Спускаме се по пътеката между два хълма. Следваме някакво подобие на пътечка, бледо очертана върху килима от борови иглички. Отдясно бавно тече малко поточе, с брегове обрасли със зеленина. Водата е студена и кристално честа. В един момент почти без преход излизаме на скрита от погледите малка поляна. Само няколко крачки. Слънчева и тиха. Есента е гореща и суха, но тревата там още е зелена. На един камък в краят и се припичат няколко гущера, които побягват чули шума от стъпките ни.
В срещуположният край на полянката на фона на тъмнозелените борове растяха три брезички. Различни на възраст и форма, с вече пожълтяващи листа, устремили клони към слънцето.
Тихо и спокойно място. От гората се чуват гласове на птици, а навсякъде се носи нестройният хор на хиляди скакалци, но обичайните звуци, с които сме свикнали ги няма. Чуваш само мислите си.

От десетина години отглеждам бонсаи. Не помня как се запалих. Може би от някоя статия или от видяна някъде снимка на красив образец. Започнах на шега, но се запалих. Не отнема много време. Само няколко минути дневно, но трябва да е редовно. Всичките съм отгледал от семенце. Пресаждах ги през година, подрязвах листа и излишни клони, оформях короната, стъблото и корените за да ги приближа до картината, която исках да нарисувам с тях. Следях за влагата, температурата и слънчевите лъчи. Всичко с мярка. Нищо не трябваше да е в повече или по-малко. Вече започваха да добиват вида, който исках и се гордеех с тях.
Преди малко повече от година се преместих в друг град. Нова работа, нова среда, нови познати. Не можах да ги взема. Нямах време и място. Инструктирах домашните и заминах. Връщах се често, но нямах време за тях. Времето ми отиваше за близки, приятели и познати.
Съдбата на бонсаите беше предопределена. Загинаха един след друг. От прекалени или недостатъчни грижи. Останаха сухите им стъбла, на които никога нямаше да се разлистят листа.
Само, че в ранната пролет за моя изненада, един се съживи. Брезичка на 10 години. Едва 30 сантиметра висока Един от първите ми бонсаи. Не го обичах. Не се поддаваше на оформяне. Растеше си както искаше и не можах да го оформя по свой вкус. Купувах за другите специални съдове. Любувах им се. Този остана в първата саксия, в която го засадих, но само той оцеля.
Мина лятото, есента листата паднаха и заспа зимният си сън. Само, че преди две седмици пак ме изненада. Събуди се по рано. Навън валеше сняг и всичко беше замръзнало, а той разлисти първите си листа. В началото се зарадвах. Реших, че това е напомняне, за идващата пролет, но после се сетих. Отново си правеше, каквото поиска. Очевидно не понася живота в саксията. Поредният бунт.
Вижте го днес. Снимките не са хубави, но и той не е красавец. Невзрачен, но упорит.













Решил съм тази година, в началото на май да го занеса на мястото, за което ви разказах и да го засадя до другите три брези. Далеч от хората, там където му е мястото.
Малко се притеснявам за него. Може живота в саксията да го е изнежил. Може и да загине на новото място.
Надявам се да се справи. В него има много воля за живот. Дано успее да навакса пропуснатите години. Не може да се премести. Ще прекара живота си там, но съм сигурен, че няма да остане бездеен. Ще потегли в единствената посока, в която има свобода. Нагоре. Ще извиси клони към слънцето и след години ще заприлича на съседните дървета. Свободни и красиви, всяко по свой си начин.

Наблюдавам хората и се замислям. Не сме ограничени от саксията. Можем да потеглим във всяка посока, а цял живот се стремим да пуснем корени дори и мястото, на което се намираме да не е подходящо. Имаме всички посоки, а избираме да растем надолу.
Защо?

....

Скъпи, електорални единици!

Скъпи, електорални единици!

Днес е един хубав ден да българската демокрация!
Пардон! Соц- демокрация!

За пореден път прогресивните сили на световната прогресивна мисъл отблъснаха мракобесните опити на силите на злото за повсеместен хаос.
„Силата” е с нас!
В този исторически момент бих желал да споделя некои съображения.
На първо място бих желал да благодаря на всички братски африкански държави, които застанаха зад нас в този тежък момент.
Специални благодарности и на братският северно корейски народ, свелият пример на който, ни е като пътеводна звезда. Обещавам ,че следващата визита на г-н Президента ще бъде в тази страна. Ще подпишем некои договори, за обмен на технологии в областта на атомната енергетика, които са ни така необходими за новата АЕЦ в Белене.
На второ място искам да подчертая, че страната ни ще продължи приближаването към европейските ценности и пари в посока изток -югоизток. Посоките са две, но когато тръгнем по различни пътища вероятността някой да стигне до края се увеличава. Дори да вървим в обратната посока. Пак ще стигнем!
Защото Земята е кръгла! Казал го е един велик ум навремето. И той е бил социалист!
На трето място бих искал да отправя другарска критика на нашите опоненти.
Не виждали напредък! Няма да видят. И аз като си сваля очилата не виждам. Сложа ли ги обаче, светът се променя. Хубави очила. Розови. Опитах се да ги предложа и на някои хора в ЕС, ама не разбират от хубаво. Било подкуп? Не е вярно! Предложих ги от уважение! Направо съм възмутен от подобни квалификации!
Затова съм раздал няколко чифта на любими мои журналисти и виж как хубаво пишат. Гледам ги и им се радвам.
Имало грешки. Има! Ама като работи, всеки греши и това не е лошо. Създава допълнителни работни места, за хора, които да анализират грешките. В условията на криза ,това си е направо похвално. Ще продължаваме да работим в тази насока, за да има работа за всички. След няколко месеца ще сформираме нови комисии, които да анализират грешките на сегашните. И така до ликвидиране на безработицата в страната.

Скъпи, електорални единици!
Наближават избори така, че се гответе отсега. Подаръци ще има за всички от сърце! Вярно, че ще са малки и ще трябва да си ги пазите до следващите избори, защото друго няма да получите, но аз ще мисля за Вас. Подаръците няма да са за всички, но обещания обещавам на всеки!
Съжалявам! В тази криза парички няма за всички. И дядо Мраз носи подаръци само на послушните дечица.
Благодаря Ви за вниманието и напред към урните с правилната бюлетина в ръка!
Мирр-но!
На лее-во!
Напред до пълна побе.......
Опс! След мен!
Леви, леви, леви, леви.......

Обичам Ви! Знам, че и Вие ме обичате. Толкова много, че бихте ме задушили в прегръдките си. Обещавам в следващият мандат да демонстрирам още повече своята обич. Ще слушам думите Ви, ще чета личната ви кореспонденция, ще бъда и в мислите Ви!

....

Като си толкова умен байко, къде си криеш парите?

„Като си толкова умен байко, къде си криеш парите?„.
Думите бяха редовна реплика на един мой директор преди години. Казваше ги с повод и без повод. Било американска поговорка.
Беше типичен представител на ниския ешелон на властта преди 1990 година. Дълги години зам. директор, без много задължения, но и без правомощия. Винаги назад в редиците. Дори не на второ място. Винаги гледаше да хвърли кал върху околните, но имаше изключителен инстинкт за самосъхранение и винаги се измъкваше сух. След време успя и да се докопа до директорското място. Мислех, че ще се промени, но си остана същият. Пак беше далече от върха. Само, че сега имаше възможност за печалба и я използваше максимално. Всички продаваха държавно имущество. Правеше го и той, но се пазареше. За всяка стотинка. Нали отиваше в джоба му.
Успя да натрупа и пари. Не много. На други места имаха повече неща за продаване. Имаше хора, които имаха повече пари и не бяха ги заслужили въобще. Пръскаха на ги воля и пак им оставаха.
Той спестяваше от всичко и пак не се приближаваше до тях. Отново не беше доволен.
Натрупа пари, но не се промени. Откакто го помня все си ходеше със избелялото кожено яке и протритите панталони. Когато седнехме в центъра на кафе, до последно се ослушваше, някой да почерпи. Накрая изваждаше едно тънко портмоне с размери на трамваен билет и почваше да рови в него и да вади стотинките една по една.
Видях го за последно в началото на есента. Със същото яке, но панталона беше сменил с новичък анцуг. Купуваше на внука си близалка. Извади портмонето с размери на трамваен билет и започна да брои стотинките.
Отминах ги, но ме спря глъчката зад гърба ми. Детето плачеше, а продавачката кълнеше. Нашият човек пак искал да мине тънко. Не му били стигали 2 стотинки.
Сигурно не правеше номера за първи път, защото всички наоколо се смееха. Стана ми жал за детето, върнах се и оставих стотинките вместо него. Не ми благодари. Отдалечи се бързо в обратната посока.
След половин час го видях пак. Беше седнал отвън пред едно кафе и обясняваше нещо разпалено. Завърши речта си с редовната фраза отправена към събеседника му:
-Като си толкова умен байко, къде си криеш парите?

* * *

Винаги съм го гледал с насмешка и съжаление. Типичен пример за роб на парите. Последните месеци, обаче всеки ден слушам и чета по медиите изявления на управляващите, колко добре материално е обикновения българин. Как всеки ден става по-богат, по-щастлив и
по-разглезен. Всички – работещи, пенсионери, майки, деца и дори безработните? Това „малко” се различава от нещата, с които се сблъсквам всеки ден.
Моите пари не ги крия никъде. С изключение на отделените за „черни дни” останалите ги пръскам с лека ръка. Дупки за запушване има всякакви. Повечето дори не знам къде отиват. Сигурно не съм толкова умен.
Само, че след всички твърдения, които съм чувал и чел, българите сме един от най-умните народи в света. Спомням си един период от няколко месеца преди 12-13 години, когото всички успяхме толкова добре да си скрием парите, че след това не можахме да ги намерим.
Сигурно IQ-то ни е скочило да небесата.
Имам обаче един въпрос. Къде ли си крием днес парите?
Кажете къде? Обещавам, че няма да кажа на никого!

....

Кафене Б...

Светещата реклама се вижда отдалече, а преливащите се цветове мамят окото и привличат.

Приближавам се и виждам вратата. Олющена и изкривена от влагата. Някой е свалил едната панта и тя никога не са затваря напълно.

Влизам и се оглеждам. Светлините са приглушени. Навсякъде се носят облаци дим и шумът от хиляди гласове те пронизва до костите. Няма музика. Само гласове на хора, които говорят на себе си.

Помещението е огромно. Отвън не изглежда толкова голямо. Стените са покрити със стари и олющени, криви огледала. Няма прозорци. Безразборно са нахвърляни стотици различни маси. Някои са подредени и чисти, а други тънат в мръсотия. Има и потънали в паяжини. Хората са заминали и няма да се завърнат. Само масите са останали.

На всяка маса има табелка с име. Зная, че моята е в ъгъла и се отправям към нея. По пътя кимам на познатите лица и се отбивам за малко на приказка или просто да послушам. Няма новини. Всичко е по старому. Тук нищо, никога не се променя... Всеки се е сгушил на своята масичка. Светът наоколо е илюзия.

Стигам до масата си и още докато сядам, вече имам гости. Някои се радвам, че виждам, а други идват неканени. Не се сърдя. Посрещам всеки с усмивка и поздрав. Изпращането е различно.

От мястото си виждам бара. Далече е, но различавам смътните силуети, седящи на високите столчета.

Някои изглеждат изненадани, че са там. Други са се изпъчили и оглеждайки се в кривите огледала по стените, не забелязват нищо друго. Не забелязват хаоса около тях. Не забелязват сгушените на масите си хорица. Не забелязват вкопчените в краката на високите столчета хора, които със зъби и нокти се стремят към местата им. Понякога, някой късметлия се добира до високото столче и на свой ред забива поглед в тавана, невиждащ света наоколо.

Между масите тичат няколко луди и се опитват да плюят в чуждите чаши. Понякога успяват, но по-често отнасят шамари, които ги вдъхновяват още повече. Със зачервени бузи и пламнали очи продължават да играят странната си игра.

Отпивам от чашата. Не е кафе. Някаква студена течност е с режещ и горчив вкус, но няма на кого да се оплачеш. Никога не съм виждал собственика. Сигурно се гуши в задната стаичка и наблюдава всичко с помощта на огледалата. Кривите огледала...

Не идва дори за сметката, но преди да си тръгна, я виждам на масата.

Неприятности ... + нерви ... + илюзии... +20 % ДДС! Общо...

Плащам, ставам и си тръгвам, а погледът ми попада на издрасканата табела на една от стените.

ТУКА Е ТАКА!

Отварям очи и усещам горчивия вкус в устата. Главата ми е стегната като в менгеме и дори два аналгина не помагат. Не мога да забравя.

От много години не сънувам. Лягам и се изключвам. Много хора не вярват, че е така. Казват, че всеки сънува, но някои не помнят сънищата си.

Значи съм щастливец. Ако всички сънища са такива, не искам да си ги спомням. Само че, не съм сигурен, че това беше сън. Изглежда ми познато. Много познато и изживяно наистина. Нещо, което е някъде наблизо, около всеки от нас.

Ден на лицемерието

Всяка година на 19 февруари, честваме годишнината от обесването на Васил Левски. Апостола на свободата. Вчера не беше изключение.
Само, че всяка година на този ден направо се отвращавам от хилядите изречени без смисъл думи. По телевизии, радио, написани във вестниците или в интернет. По улици и площади. Куцо и сакато се е юрнало да пише и да повтаря, колко е велик Апостола, колко му се възхищаваме и го ценим. Как сме запленени от образът му и живеем с едничката цел се водим от светлият му пример.
Знаем всичко за него. Цитираме мислите му и разказваме истории. Слагаме образът му навсякъде и му се кланяме, като на идол.
Думи, думи, думи. Защото знаем, че той няма как да се защити. Не ни интересува, че от всичко, което знаем от съвременниците му, той би се погнусил от такова отношение. Защото е бил обикновен човек, но е имал мисия, за която е дал живота си. Не го е правил за паметници и речи след смъртта му.
Вижте ни обществото и преценете, колко сме искрени.
Във сряда слушах по Дарик един човечец, който беше намерил даже собствена нища. Датата не била вярна. Не било на 19 февруари, а на 18. Това ли е най-важното?
Върхът беше вчерашното изказване на президента. Не става въпрос за събитието. Независимо дали го харесвам той е президент на страната и е редно да присъства. Става въпрос за съдържанието на речта. Какво дебелоочие трябва да имаш за да хвалиш публично качества и примери, които ти редовно игнорираш? Да цитираш думи, в които не вярваш?
Нека да оставим настрана политиците и журналистите. Те са си такива. Трябва им публика за да се чувстват велики. Да, ама това го правят и обикновените хорица.

Хайде нека всеки каже за себе си, колко пъти в годината се сеща за Апостола.
Как следва примера му и точно на кои от идеалите му следва ? Само, че не наум, а ги следва и в живота. Има ли някой идеал (освен собственото си благополучие) на, който да е посветил целият си живот и да е готов , ако не да умре за него, то поне да го следва безусловно. Няма такива! Или ако има, са единици.
Можем да говорим красиво, да се кълнем във всичко, но дотам стигаме. Защото , ако имаме такава мисия тя би ни смазала с тежестта си.

Затова и пиша по темата. Затова и я качвам едва днес. Защото не искам всяка година, този ден да се превръща от ден за преклонение в ден за лицемерие.
Искам поне веднъж този ден да мине тихо. Да се поклоним и да помълчим. Една минута. Повече не трябва.

....

Лебедова песен

Една легенда разказва, че лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят. Песен за на всички въпроси и всички отговори.
Красива легенда, но не и вярвам. Ако беше вярно, все някой щеше да е чул тази песен и светът щеше да се промени. Или поне хората.

Пътуваме към дома. Навън вече е тъмно, а ние сме уморени. Искаме вече да сме пристигнали, но знаем, че ни остават поне още два часа. Тогава шофьорът отбива встрани. Спал е целият ден, но е решил, че му се пие кафе. Сега.
Измъкваме се от колата с нежелание и се проточваме след него в кафенето, край което е спрял. Пластмасови столове, маси без хора и само младо момиче скучае гледайки някакъв филм.
Поглежда ни с досада и тръгва към кафемашината, а по пътя блъсва купчина стари вестници. Дори не се обръща да ги вдигне.
Взимам един и сядаме на масата. Отварям го някъде в средата за да убия времето и замръзвам. От страницата ме гледа едно познато лице. Не мога да го сбъркам. Статията е препечатка от местен вестник и я помня. Може би само аз. Споменът се завръща. Леко избледнял от времето, но все още реален.

Помня доста неща от първата си работа след завършването. Бях работил и преди, но не бях усетил директно целият абсурд и фалш на едно загиващо общество. Времената се променяха. Законите и правителствата се сменяха, но хората оставаха същите.
Още на третият месец с един колега пуснахме предложение за рационализация. Няколко дребни неща, но събрани даваха отличен икономически ефект. Отпадаха и част от проблемите с качеството на продуктите. Искахме да прокараме идеята без тези глупости, но ни увериха, че така трябва. Подготвихме документите и пуснахме заявление. На следващият ден, обаче ни извикаха и за наша изненада видяхме, че всичко е подменено. В списъка на авторите фигурираха поне 20 имена, а ние бяхме накрая. Някои от хората включени там дори не познавахме. Отказахме да подпишем, новите документи, но подписите ни бяха фалшифицирани. Бяхме отвратени от всичко и докато се чудехме, какво да предприемем се появи той. Човека, чието лице видях във вестника. С гърбав нос, ситно къдрава коса и малки очички, които шареха постоянно наоколо.
Не беше лош човек. Можеше да се говори нормално с него. Понякога подаваше ръка за помощ. Само, че използваше всяка ситуация за да се изтъкне. Беше решил да ни „обясни” нещата в живота. Първо ни заведе в неговата стая. Пълна с папки съдържащи стотици „изобретения” не ставащи за нищо. Никъде не беше на първо място. Винаги съавтор. За да минело нещо, трябвало да знаем, кого да пишем най-отгоре. Имаше и един шкаф с изрезки от вестници. Навсякъде пишеха за него. Великият изобретател!?! Ухажваше журналистите и знаеше как да ги прикотка. Дори на два пъти се появи по телевизията. Стана смешен, но това не го отказа.
После ни заведе в един от складовете. На рафтовете бяха наредени хиляди инструменти. Завити в найлон, с номер и бележка към тях. Показа ни едната редица. Все негови неща. Нито едно не работело, но така щели да останат за вечни времена и да го помнят и след смъртта му. Ако работели щели да се амортизират и да ги изхвърлят някога. Гордееше се с количеството.
Само, че нещата не се развиха така, както си мислеше. Пенсионира се скоро след това. Филмите бяха вече на собствена сметка и папките с „историята” отидоха в печките за отопление. Някои от инструментите се преработиха, а останалите заминаха за претопяване. Не остана нищо.
Бях забравил за него, но един ден се появи в къщи. Помоли за помощ. Беше започнал да работи нещо, което наистина си струваше. В напълно нова област за него. Без да вдига шум, беше открил нещо ценно. С един приятел му помогнахме. С малко пари, с работа и съвети. Направихме модел и той работеше. Оставаше да оформи документите и да намерим фирма, която да се заеме с производството. Нямаше да е трудно.
Имах други задачи и не бях го виждал една седмица. Минах да го видя и се ужасих. Беше починал. Появили се бяха наследници, къщата вече беше продадена и в момента я разрушаваха. Всичко бяха изхвърлили.
Един човек в краят на дните си беше опитал да изпее своята лебедова песен, но не му стигна времето да я довърши. Сигурно можеше да го направи и по-рано. Сигурен съм, че тя е била в него, но беше зает повече с това да задоволи суетата си.
Бях там и чух неговата песен. Останах само аз. Приятелят ми, който също знаеше почина преди 4 години в Гърция. Затиснат от бетонен блок. Беше най-кадърният специалист, с когото съм работил, но имаше семейство и заради парите работеше, като строител. Преди две години изхвърлих и документите за откритието, които бяха у мен. Не беше мое. Все някога някой друг ще се досети за същото и няма да чака последните си дни.
Вървя по улиците и наблюдавам, хората наоколо. Всеки забързан за някъде, гонещ дребните ежедневни проблеми. Невиждащи нищо друго освен себе си.
Какво ли би станало, ако легендата е истинска. Някой ден някой ще чуе песента на умиращия лебед. Ще разбере всички въпроси и отговори и ще ги сподели с другите. И светът ще се промени.
Или това вече се е случило. Някой е чул песента и я е споделил.
Само, че лебедът не е имал достатъчно сили и песента не е била цялата. Само въпросите.
Отговорите трябва да търсим сами.

С риск да Ви досадя още ще препоръчам и едно стихотворение по темата. Не знам дали ще ви хареса. Вижте линка.

Умира лебед

....

Самотният бегач

Виждам го всяка сутрин. Независимо от времето навън, когато минавам край пистата, той винаги е там. Винаги сам. Тича с равномерна стъпка и никога не променя темпото. Дори не съм сигурен дали е мъж или жена. Фигурата е слаба, облечена в широк за нея анцуг, а дори и лятно време не сваля ниско прихлупената качулка. Не променя нищо. Ден след ден.

Обикновено напролет на пистата има и други хора. Млади и стари. Със затоплянето на времето се сещат за излишните килограми или проблеми със здравето и за кратко пистата се изпълва с живот. Повечето просто отбиват номера и им личи, че се измъчват. Спират се често, намират повод да се заговорят и забравят защо са дошли. Той никога не се присъединява към тези групички. Не спира равномерният си бяг. Всеки ден, независимо от времето.

Вече съм свикнал с неговото присъствие на пистата и ако някой ден го няма ще ми липсва. Възхищавам му се малко. Трябва да имаш много силен характер, за да правиш нещо с такава последователност. Или пък просто това е единственото нещо, което може да прави. Начин за изолиране от света наоколо.

Някой ден ще потичам с него и ще го попитам.

Навремето се записах да тренирам лека атлетика. Не излезе лекоатлет от мен, но помня думите на треньора: „Който иска слава, бяга на късите разстояния, но ако искаш изпитание на духа, опитай маратона.”.

Всички се юрнахме на стоте метра, но не помня някой от групата да се прочу много. Всъщност след първите тренировки треньорът ме насочи към средните дистанции, но останах разочарован и се отказах. Причината да се откажа не беше непригодността ми към бягането на 100 метра. Винаги съм искал нещата, които правя да са ми интересни. Какво интересно има в нещо, което никога не се променя и завършва за 12 секунди? Или за 12 минути? Аплодисменти за победителя са пет минути и край. Всичко приключва.

Гледам на живота, като на шапката на фокусник. Опитвам се да разбера, как се прави номера със зайчето или с колодата карти. Разбера ли, губя интерес и тръгвам да търся друг фокус. Малко неща са останали завинаги с мен през годините. Понякога живота така се е завъртал, че съм бил принуден да се разделя с неща, което са ми интересни. Може би не ми е достигала и волята, за да ги запазя. В момента имам няколко неща, които правя с удоволствие, но не знам дали утре няма да се разочаровам , след като открия, че зайчето излиза не от шапката на фокусника, а от масата под нея. И тогава ще продължа да търся друго предизвикателство. Друга загадка.

Навремето дядо ми е имал работилница за поправка и производство на радиоапарати. Имаше и патент за собствена схема и конструкция. Поправял е всичко, което му е попадало в ръцете.

Беше направил работилница в мазето, но в годините, в които го помня вече не работеше там. Само подреждаше апаратите и бършеше праха от тях. Рядко ги пускаше и за моя изненада работеха още. Имаше и часовници. Два стенни и десетина джобни от тези, които бях гледал в старите филми. С капаче и надписи по тях. Когато отворех капачето, започваха да свирят и по цели дни прекарвах в отваряне на капачетата. Не бяха много точни, но мен ме очароваше музиката.

Работилницата се заключваше, но дядо ми беше показал къде държи ключа и влизах, когато пожелаех.

Един ден разглобих един часовник. Сигурно щях да разглобя и другите, но ме хванаха преди да стигна до тях. Сигурно съм търсел откъде излиза музиката, но не успях да разбера.

После беше страшно за разказване, но дядо ми ме защити. Не знам, какво точно е говорил, но ми се размина, а на следващия ден ме заведе работилницата и ми каза:

– Хубаво е, че се опитваш да разбереш нещата наоколо, моето момче. Най-лесно можеш да разбереш нещо, като го разглобиш и сглобиш отново. Само, че ако не си сигурен, че ще можеш отново да върнеш нещата, както са били в началото, по-добре не почвай да разглобяваш. Радвай им се, че са такива, каквито са. Все някой ден ще научиш кое как работи и без да го разглобяваш.

Този ден разглобихме и сглобихме един часовник. Всъщност работеше дядо ми, а аз само подавах инструментите или нужните инструменти. Показваше ми, кое за какво служи и как дребните и наглед ненужни детайли заедно правят магията. И разбрах, че не само разглобяването може да доставя удоволствие.

По-късно през живота си съм забравял тези думи. Често съм правил грешката да прибързам и да повредя безвъзвратно нещата. Никога, обаче не съм спирал да търся интересното и вълнуващо.

Казах, че малко се възхищавам от самотния бегач. Утре може да опитам да потичам малко с него и да го попитам, каква е причината за това постоянство. Само че, няма да го направя. Страх ме е, че ще се окаже нещо съвсем обикновено. Ще разваля загадката и сутрин, когато минавам край пистата, няма да го търся с поглед. Ще знам отговора и той вече няма да е загадка. Няма да е фокус...

Ще е просто човек, който тича.

Робството

Понякога имам чувството ,че времето е спряло. Сверяваме си часовниците и сменяме листата на календара в някакъв наш сън. Не знам откога е в това състояние, но най-вероятно е така. Иначе защо неща, които са казани или написани преди много години според нашия календар ще са актуални и днес? Защо навсякъде, накъдето поглеждаме виждаме анахронизми от отминали времена?
Днес попаднах на новина, за съмнения за човекоядство в басейна на Амазонка. Не знам, защо това не ми направи особено впечатление. Може, би защото малко над нея бях прочел за поредното жестоко убийство в България, за предстоящата нарковойна и за това, че прокуратурата готви поредното споразумение с знакови фигури от „държавата” в сянка.
Малко по-късно обаче, попаднах на нещо, което ме изуми. Оказа се, че робството във вида от 18 век още съществува на Земята. Страната се казва Мавритания. Робите не са в окови, но обществената система прави оковите излишни. Роденият от робиня е също роб и целият му живот зависи от волята на господаря му.
Спомних си и за още съществуващата кастова система в Индия и за пореден път се запитах дали наистина вървим напред. Наскоро имаше публикация за убито момче, чиято единствена вина е, че се е влюбило в момиче от по-горна каста. В убийството са участвали и роднините на момчето.
За робството като дете научих не от „Чичо Томовата колиба”, въпреки, че и нея съм чел с интерес. Научих от Жул Верн. „Петнадесетгодишният капитан” е книга в, която изключително подробно се описва всичката гадост на това явление. Робите в Америка са направо галеници на съдбата в сравнение с това, което се е случвало на Черният континент и по пътя до пазарите.
Конвенцията за премахване на робството е подписана в Женева на 25.09.1926год, а през 1958год. е ратифицирана и допълнителна конвенция за премахване на институциите и обичаите сходни с робството.
Това е хубаво, но не виждам оттогава нещо да се е променило.
Робството продължава да присъства в нашият свят, под различни форми.
Според УНИЦЕФ 218 милиона деца работят при най-жестоки и нечовешки условия, лишени от каквито и да е права. Търгува се не само с труда им, търгува се със самите деца. И такива случаи има не само в Азия и Африка. Това се случва и в ЕС.
По данни на ООН годишно между 2 и 4 милиона души стават жертва на трафика на хора. Това е колкото половината население на България! От 600 000 до 800 000 души е трафика през страните от Източна Европа. Около 70% са жени, а половината са под 16 години. Мнозинството от тези жени и деца се са принудени да проституират от „собствениците” си.
Не знам какъв коментар да дам. Май само си приемаме резолюции и броим жертвите. Често пъти дори обвиняваме самите жертви за тяхната съдба. Същите оправдания са използвали и в 18 век.
Търговците и жертвите са около нас. Виждаме ги всеки ден, но обръщаме глава на другата страна. Защо?

Преди две години се наложи за три-четири месеца да живея в едно софийско село. Хазяйката държеше магазин, който едновременно беше и кафене и кръчма. Няколко маси със пластмасови столове.
Имаше и телевизор, но май никой не го гледаше. Вечерно време беше пълно с хора. Нямаше скандали, защото стопанката не си поплюваше, а и имаше двама сина, които не бяха от най-кротките в селото. Идваше един поп, а и селският полицай прекарваше времето си там. Само кметът и даскала ги нямаше за да се оформи познатата картинка от старите разкази. Нямах много познати и вечерите прекарвах там. Гледах телевизия и понякога се включвах в разговорите. Нормални хора бяха.
Една вечер в влезе жена. Нито млада, нито стара. Нито хубава, нито грозна. Забравила да купи хляб. За пръв път виждах хората наоколо такива. Нахвърлиха и се с обиди и подмятания, а двама юнаци тръгнаха да я преследват. Тя само се сви като уплашено животинче и се скри в ъгъла зад масата на, която бях. Станах и я изпратих до вратата. Не благодари. Избяга в тъмното.
Когато се върнах на масата, разговорите бяха затихнали. Не ми казаха нищо. Не ме поглеждаха. Само по-късно полицаят дойде да ми каже на ухото, че много съм сбъркал. Тя жената си била такава. Две години била на околовръстното, а след това я продали в чужбина. „Собственикът” и бил уважаван човек в селото. Само, че вече не носила пари и решил, че не му трябва повече. Ама тя си го търсела!

Още ли си мислите, че часовниците отчитат вярно?

10.02.2009год.

Двете лица на Янус

Когато чуя името на древният бог Янус в съзнанието ми го свързва веднага с двуличието. Двуличието в човешкото поведение. Това му се приписва в повечето неща, които съм чел. Само, че не е точно така. Богът Янус е може би най-старият в древна Италия. Почитали са го племената преди римляните и първоначално е бил бог на светлината и слънцето. По-късно е почитан, като бог на всяко начало и край. Страж на портите. На входа и изхода. Изобразяван е с две лица, едното гледащо бъдещето, а другото миналото. Едното навън, а другото на вътре.
Само, че в средните векове, хората са променили тълкуването и са го приемали, като символ на двузначност и двуличие. Свалили са го от пиадестала и са го преправили според собствените си разбирания за обществото им.
И когато вече нямали нужда от него го забравили.
Не е само този пример. В цялата си история човечеството прави такива неща. Преправя света, като му е удобно. Представя нещата така, че да ги разбира в момента. Така, че да оправдава постъпките си. Всяко нещо до, което се докоснем го обработваме по един и същ начин. Използваме го и го захвърляме.
Ще дам пример с божествата в човешката история. Защото щом правим това с тях, какво остава за нещата, в които не вярваме и от които не се страхуваме.
Историята я знаем всички, но пак ще я припомня. Не съм сигурен, че е било точно така. Така си я представям.
Сигурно е било, е било страшно да слезеш от сигурната защита на короните на дърветата на земята. Предците ни са били уплашени от всичко и са търсели защита във всичко. Били на малки групи, не са знаели нищо за света и затова са потърсили утеха в тотемите. Тотемите са част от живата природа. Били са неща, които са виждали често, от които се страхували или на чиито качества се възхищавали. Прекланяли са им се и са им принасяли жертви за да ги омилостивят.
Само, че човечеството се развило бързо. Започнали да строят жилища, да имат сечива и оръжия. Научили се да обработват , дървото, камъка и метала. И им се видяло смешно да гонят дивото и да му се молят. Трябвала им друга вяра. Забравили тотемите,
направили си идоли от дърво, камъни и метал и започнали да им се кланят и да им се молят. Някак по-солидно изглеждали и винаги знаели къде са.
Минало време и хората продължили да стават по-умни. Научили се да пишат и нещата, които правели не били вече само за осигуряване на хляба. Имали вече изкуства и гледали на живота по друг начин. Глупаво било да се кланят на предмети. Искали молитвите им да се чуват.
Тогава създали боговете. Създали ги с всички качества, които искали да имат и те. С боговете можело хем да се говори, хем били нещо абстрактно, което не можеш да пипнеш. Различните народи имали различни богове. Всеки народ създавал богът си с качества, които били на почит в обществото му.
Някои богове били благи и добродушни, някои справедливи и искрени, някои жестоки и безмилостни. Като хората, които ги създали.
Само, че неудобното на тези богове било, че веднъж създадени, не искали да се променят. Мислели, че са вечни. Престанали да слушат хората и да говорят с тях. Обърнали им гръб.
Когато това станало хората били объркани. Не заели ,какво да правят. Някои загърбили боговете, а други решили да ги спечелят отново с подкупи. Построили им храмове, направили им статуи от злато, водели войни в тяхно име, но боговете не чували. Наблюдавали мълчаливо и с презрение, как ги превръщат отново в идоли.
От тогава и хората обърнали гръб на боговете. Решили, че нямат нужда от тях. Сещат се за тях само, когато трябва да оправдаят собствените си постъпки. Тогава призовават старите си богове. Приписват им качествата, думи и дела. Всичко е позволено.
Всъщност правят го защото знаят, че боговете няма да ги уличат в лъжа. Няма да ги поразят с цялата мощ на гнева си. Имат по-важни дела.
Защото боговете знаят, че рано или късно ще стигнем до портите. До входа и изхода. Границата между миналото и бъдещето.
И ще се огледаме навън и навътре в себе си.

Какво ли ще видим?

....
09.02.2009год.

Спирам плащанията!

Висши служители на НАП участват в престъпна схема, чрез която се източва ДДС в особено големи размери и директорът на НАП Мария Мургина трябва да бъде отстранена от длъжността си заради това.

Това съобщи днес на лидерът на РЗС Яне Янев.

По-рано днес стана ясно, че РЗС разполага с информация, че служители и регионални служители на НАП са участвали в престъпна схема, чрез която е източен ДДС в размер на много голяма сума.

"Не е наша работа да обявим кои са тези служители, но срещу тях вече е образувано предварително производство по чл.282 от Наказателния кодекс за квалифицирани длъжностни престъпления", каза Янев.

Тази информация потвърди и зам.-градският прокурор Роман Василев.

Софийска градска прокуратура е разпоредила разследването да се извърши от следователи на Националната следствена служба.

Горният текст е от http://www.dnes.bg/article.php?id=65537
--------------------

Като съвестен настоящ и надявам се доживотен гражданин на България, ЗАЯВЯВАМ най-отговорно, че прекратявам плащанията на всички данъци, такси и налози в държавната хазна! Започвам да крия всичко, което мога!
Не, че са много тези пари, но щом и хората, натоварени със задължението да ги събират крадат безнаказано, държавата ще има повече сметка парите да останат в мен. Поне аз ще ги похарча в България, а не на някое екзотично местенце на другия край на Земята.
Някой може да каже, че не са взели моите левчета. Да ,ама не е така. Защото източеното ДДС е част от моите и Вашите пари. И ако не ги крадат директно, ги крадат при разпределяне на обществените поръчки и надуване бюджетите на неработещи институции.
Очакваме поредният негативен доклад от ЕС, който да ни затвори поредното кранче за финансиране. Очакват го и от правителството за да се направят за пореден път на учудени и обидени на „завистливите и лоши” европейци.
Продължават да се правят на ударени въпреки, че дори вицепремиерът Меглена Плугчиева, казва открито, че проблемите се задълбочават и на практика само се симулира дейност.
Само, че аз няма да чакам доклада на ЕС.

Като част от ЕС( поне така го чувствам), без да чакам решенията на някоя от комисиите в него, ЗАЯВЯВАМ:

С П И Р А М П Л А Щ А Н И Я Т А !!!

08.02.2009год.


.....

Нещата, които искам да направя през живота си?

Днес попаднах в един от сайтовете за губене на време на списък на тема: „Нещата, които искам да направя през живота си”.

Цели 100 фантастични неща, които било задължително да направиш. Някои съм направил вече, други определено не са ми интересни. Приех списъка с лека насмешка, защото някои от нещата наистина бяха пълна фантазия и служеха просто да допълнят бройката до 100.

Помня един мой списък с желания. Пазя го още някъде из нещата си. Няма смисъл да го гледам. Знам какво пише в него наизуст. 

Всъщност списъка не е само мой. Писахме го заедно с жена, с която мислехме, че ще сме заедно до края. Не се получи. Остана само списъкът. Нещата естествено не са изпълнени. Бяха писани за двама.

Не съм писал повече такъв списък. Винаги съм знаел, какво искам да направя и съм се стремял да го осъществя. Не винаги съм успявал, но не правя трагедии от това. Опитвам отново.

Докато четях списъка в сайта реших ,че имам нужда от такъв списък. Само, че не за нещата, които искам да направя, а за нещата, които се надявам никога да не ми се случат.

Нещата, които Не искам:

-НЕ искам да остарявам.

Не физически. Това се случва с всеки. Природен закон без компромиси.

НЕ искам да загубя интерес към живота и да живея без да може да ме развълнува нещо. Само със спомените си. Не ме е страх от смъртта. Страх ме е от безсмисленото съществуване.

-НЕ искам да загубя никого от близките си. Знам, че все някога ще се случва, но се моля тези мигове да се отдалечат, колкото се може по-далеч във времето.

-НЕ искам, ако някога пак срещна любовта, да я оставя да си отиде.Каквото и да ми струва.

-НЕ искам никога повече да виждам отчаяние и мъка в детски очи. Децата са единственото нещо, за което мога да завидя на някого.

Детските очи са най-верния индикатор на света наоколо. Когато са тъжни, нещо не е наред с нас възрастните.

-НЕ искам никога да се налага да взимам решения за съдбата на друг човек. Дори, когато си мисля, че е за доброто на този човек.

-НЕ искам да оставам никога сам. Човек може да е сам и сред хиляди хора. Всеки има нужда понякога от това, но само за минута, час, ден. Иначе е наказание. Виждал съм такива хора.

-НЕ искам да предавам, или да бъда предаден от приятел. Всеки сам избира приятелите и враговете си. Досега съм успявал с избора. Освен веднъж и Не искам да се повтаря.

-НЕ искам да правя компромиси със съвестта си. Всеки ден се съобразявам със мнението на хората, около мен и си намирам извинения да замълча, за да не обидя някого. Да не направя нещо, което мисля, че е правилно, но НЕ искам. НE искам да го правя повече!

Списъкът не е от 100 неща. Сигурно ще го допълвам с времето, но този път ще го чета всеки ден.

Защото това са нещата, които НЕ искам.

06.02.2009год.

....

Думи -„Google-то знае всичко!”

Тъкмо бях решил да погледна, какво ново-старо в блога и на вратата се показва племеничката ми. Имали за домашно да напишат по зададена тема и и трябвали материали. На протестите ми, че съм уморен, а и на времето сам съм си писал домашните отговора е една умоляваща усмивка на която, не мога да откажа. Всъщност и без усмивката не мога да и откажа нищо.
Сядам зад компа и пиша в търсачката подадената дума. Резултата ме отчайва. Над 20 000 000 адреса. Почвам да добавям, махам и променям думички и след 5 минути остават само 5 странички. Още 20 минути да прегледаме адресите, да отсеем само това, което ни трябва, след което го копирам и успявам да я убедя, че темата ще стане по-хубава, ако сама я напише. Получавам нова този път благодарна усмивка и фразата: ”Видя ли, че не е трудно! Google-то знае всичко!”.
Да си призная не бях мислил по въпроса в точно такава насока, но докато търсих си спомних, че навремето четох статия в, която се твърдеше, че по броят и честотата на използване на думите може да се анализира нивото на цивилизованост на един народ. Съзнавам, че думите в нета не отразяват цялото ни общество, а също и че Google не са съвършени, но се изкуших да опитам.
Резултатите малко ме изненадаха. Очаквах по друга картинка. Обикновено първите страници навсякъде са пълни с материали за политика, секс и скандали. Това се четяло. Маркетингова политика!
Не мисля, че е така. Чета материалите, защото са на първа страница, а не защото обичам такива новини. Нещо, като омагьосан кръг.
За мое учудване думите, които свързваме с отрицателни неща са свързани с по-малко адреси в нета. Има някои изключения, но общата картина е оптимистична. Сигурно съм пропуснал някои важни думи.
Не мисля, че могат да се правят генерални изводи от това. Поне не от мен. Има си хора, които изучават тези неща. Сигурно е сложна наука със свои закони. Знам, че думите рядко се използват самостоятелно и могат да променят напълно значението си в изречение.
Иска ми се обаче да съм прав. Хората да пишат и да се интересуват повече от доброто. Защото, ако е така те носят доброто в себе си.
Интересно ми е също, дали тази статистика важи и за нашите блогове, но за съжаление няма как да проверя. Надявам се да е така.
Това са думите за, които проверих. След тях e броят на адресите открити от търсачката. Ако мислите, че съм забравил някоя – добавете я.

България- 77 100 000
Раждане- 2 320 000
Живот- 459 000 000
Смърт- 86 000 000
Любов- 296 000 000
Омраза- 479 000
Щастие- 31 300 000
Нещастие- 279 000
Дете- 75 000 000
Обич- 734 000
Жена- 26 200 000
Мъж- 9 420 000
Майка- 4 890 000
Баща- 2 690 000
Брат- 13 600 000
Сестра- 8 030 000
Пари- 13 300 000
Богатство- 5 330 000
Бедност- 180 000
Нищета- 577 000
Охолство- 19 600
Приятел- 16 000 000
Враг- 4 790 000
Робство- 469 000
Свобода- 13 500 000
Истина- 5 380 000
Лъжа- 1 240 000
Скука- 951 000
Любопитство- 251 000
Красиво- 14 200 000
Грозно- 830 000
Лошо- 4 160 000
Добро- 32 600 000
Аз- 33 700 000
Ние- 14 400 000
Бог- 142 000 000
Смях- 29 800 000
Сълза- 353 000

05.02.2009год.

Не сме ние!

Когато децата са малки, те не познават страха. Правят нещата естествено, както ги чувстват и виждат. И се гордеят с постъпките си дори, когато бъркат. Казват, че порастваш тогава, когато почнеш да носиш отговорност за собствените си постъпки. Само, че не е така. Точно възрастните в повечето случай бягат от отговорност за постъпките си, а и успяват да насадят този модел на поведение на децата си. Всеки ден сме свидетели на това, но някак не обръщаме внимание. Свикнали сме с това, а не трябва.
Не съм аз! Не сме ние! Някой друг е виновен!
Често чувани фрази, но дали, когато лъжем околните, успяваме да излъжем и себе си? Или реагираме, като малки деца страхуващи се от наказанието?

Спомням си една случка отпреди няколко години.
Фирмата в, която работех беше на гребена на вълната. Поръчките валяха една след друга, а производството надхвърляше значително митичните количества от преди 1990 година. Като се има в предвид, че това се правеше с остаряла техника и с една четвърт от предишният състав, напрежението беше голямо.
По-голямата част от продукцията беше за износ и качеството беше задължително. Не беше много честно за българските ни клиенти, но техните поръчки оставаха на заден план. Чакаха с месеци и накрая почти всички се преориентираха към други производители или към внос.
В участъка, който ръководех работеха предимно жени. Работеше се на три смени почти без почивни дни и въпреки, че всичко се заплащаше умората се натрупваше и започваха грешките. Когато исках обяснение за проблема от виновните, редовното оправдание беше:
-Това не сме го правили ние! Това е работа на другата смяна!
Номера не можеше да мине, но фразата се изричаше с такова чувство и убеденост, че професионалните артисти можеха само да завиждат.
Опитах се да променя нещата, но грешките обикновено не бяха фатални, политиката на фирмата беше много либерална и климатът беше приятелски. Основното ,което се целеше беше да не се повтаря една грешка втори път, а човекът да разбере къде точно е сбъркал.
След три - четири години нещата се промениха. Пазара се насити, появиха се други фирми. Преместих се на друга работа и няколко месеца нямах време да мина да се видя с хората.
Един ден все пак се отбих. Дворът беше пуст и дори не познах мястото.
Влязох при колегата, който ме замести. Заговорихме се за старите времена.
Оплака се, че от старите познати почти никой не е останал. Собственика на фирмата бил вдигнал ръце от нея и всеки момент очаквали да им кажат, че е последният им работен ден. Работата хич я нямало, а участъка бил минал на една редовна смяна. Дори и така се уплътнявало не повече от половината работно време. Замълчахме за миг, спомняйки си живота кипял тук.
В този момент вратата се отвори и без да чукат влязоха три непознати жени. Без да се смущават от моето присъствие се обърнаха към колегата и с много чувство издекламираха познатата ми фраза:

-Началство, да знаеш, това не сме го направили ние! Това е работа на другата смяна!



Какво да кажа повече? Когото се съберем с приятели винаги се смеем на тази история, но замислим ли се разбираме, че не е толкова смешно. Понякога и аз използвам тази фраза. С други думи, но смисълът е същият.

Не ми става по-леко.
Ако поискам мога да убедя другите, но ми е по-трудно да убедя себе си.

04.02.2009год.

....

Мъжете никога не плачат

Мъжете не плачат! Никога!
Сълзите са за жените и децата. Израз на слабост и отчаяние, на радост и мъка.
Мъжете сме замесени с друга смес. Смес от желязо, гранит и гордост. В този свят, където жените всеки ден ни доказват, че имат силите да правят всичко, какво друго ни остава?
Да, ама жените плачат. Плачат по всякакъв повод. Казват, че плачът ги облекчавал, но след това изглеждат толкова изтощени, че сърцето ни се свива. Като ги погледнеш колко са крехки, да се чудиш къде успяват да крият тези реки от сълзи. Ако някой ден всички жени заплачат едновременно, няма да дочакаме ефекта от глобалното затопляне. Моретата и океаните ще залеят цялата суша и ще останат непокрити само най-високите върхове на планините. Сигурно такова събитие е в основата на библейският разказ за Потопа.
Направо е учудващо, как можем да обичаме тези създания, но е факт. Обичаме ги. Готови сме да направим всичко, за да спрем пороят от сълзи в очите им, но в момента, когато сме решили, че сме успели и на устните се покаже като слънчев лъч усмивката на любимото създание, започва нов порой от сълзи.
Този път от щастие!?

Плачат и децата. Само, че с тях се справяме някак по-лесно. Още от малки успяваме да ги залъгваме с дрънкулки и смешни гримаси. Повтаряме им непрекъснато, че вече са големи и не трябва да плачат. Постепенно свикват. Искат да пораснат по-бързо, защото не знаят какво ги очаква в света на възрастните. Иначе нямаше да бързат. И нямаше да спират да плачат.

Мъжете обаче не плачат! Никога! Плачат само във филмите, в евтините любовни романи и понякога в кръчмите, но това не се брои. Само, че филмите и романите не казват истината. Нали не вярвате на всичко, което е описано там?

Мъжете не плачат. Никога!

Все пак понякога се случва. Плакал съм при раздяла с любим човек, плакал съм с книга в ръка, плакал съм и на филм, плакал съм и от щастие. Само, че никога пред хората. Никой не ме е видял и няма да види сълзи в очите ми!

Защото мъжете не плачат!
Ако някой ме попита ще отрека! Няма да отричам от неудобство. Ако беше така нямаше да напиша този постинг.
Просто мъжете никога не плачат. Не трябва да вярвате на всичко, което пиша:)

Мъжете никога не плачат защото, колкото и да се говори за силата на жените, на тях винаги ще им трябва рамо, което на намокрят със сълзите си, топла прегръдка където да се сгушат и устни, които да пресушат сълзите им с целувка. Когато сълзите напират в любимите очи ние трябва да сме до тях. Винаги!



Не мога да погледна в бъдещето, но сигурно ще имам и други тежки моменти.
Знам, че тогава няма да видите сълзи в очите ми.
Няма да се стичат по бузите и да попият в земята.
Ще потекат навътре и ще стегнат като с преса сърцето. Ще го прободат с хиляди иглички, но няма да прелеят навън, дори сърцето да се пръсне!
Защото мъжете не плачат!

Никога!



* * * * *





Идеята за постинга ми се върти в главата от седмици. Когато обаче, прочетох чудесното стихотворение на essy
реших, че непременно трябва да го напиша. Темата ме хвана. Съжалявам, че не се получи много добре, но дано не съм успял да Ви досадя много.

Затова прочетете стихотворението. Много по-хубаво е от постинга!

И мъжете Плачат

03.02.2009год.

....

Кактуси

Преди десетина години видях в дома на един приятел цъфнал кактус. Хареса ми, а и мислех, че са непретенциозни и си взех няколко различни вида.

Оказа се, че бъркам. Успях да унищожа първите от небрежност. Така и не разбрах как е станало. Външно си изглеждаха добре, докато в един ден не докоснах единият и той буквално се разпадна в ръцете ми. Оказа се, че външността лъже. Зад грубата фасада се криеше нежна сърцевина, която не беше издържала моето нехайство. За краткият си живот на прозореца, те вече бяха успели да цъфнат веднъж и това ми беше достатъчен повод да продължа с опитите. За вторите, положих повече усилия. Изчетох всичко за тях и взимах специална пръст, поливах ги по график и следях за температурата и количеството светлина. За моя изненада не се получаваше нищо. Не искаха да цъфтят. Пускаха много пъпки, но пъпките изсъхваха и падаха без да се развият. От десетте саксии останаха само три, а останалите отново загинаха. Бях се отчаял вече, но ги поливах от време на време по навик. И тогава за моя изненада започнаха да цъфтят. Двата са с розови цветове, а единият с бели. Знам вече латинските им имена, но няма да ви затормозявам. Самото отваряне на цветовете е цяло събитие. Започва вечерта на единият ден, малко преди слънцето да се скрие. За няколко минути цветовете се разтварят напълно и остават така до другата вечер. Тогава започват полека да се притварят и когато слънцето се скрие вече са загинали. Само 24 часа, но наистина си струва да се гледат съвършените им цветове. Обикновено едновременно се отварят по няколко цвята. Следва малка почивка за събиране на сили и събитието се повтаря поне три пъти през краткото лято. Чел съм доста за кактусите и знам, че има и по-красиви от моите. Има такива, които цъфтят непрекъснато, други цъфтят веднъж на сто години, а трети никога. Всеки вид е красив по своему.

Не знам защо наричам красиви тези бодливи топки, но наистина ги харесвам. Оприличавам, ги на някои хората, които познавам. Те също имат бодли само, че при хората бодлите не са на показ. Протегнеш ли ръка към тях, обаче ще ги усетиш. Бодлите са просто защита от околният свят. Не привличат погледа. Прекаленото внимание би ги убило, както и пълното пренебрежение. Понякога, по неизвестни причини, отварят душите си също, като цветовете на кактуса и оставаме изумени от гледката. Не очакваш зад бодливата външност да намериш това. „Цветовете” на някои може да се покажат веднъж в живота, а на други никога. И ако това стане, когато наоколо няма никой цялата красота е безмислена. Всъщност повечето пъти така става.

Само, че днес не пиша за хората. Пиша за моите кактуси. Харесвам си ги и искам да ги покажа и на другите.

Съжалявам за лошото качество на снимките. Поне съм успял да ги хвана. Цветовете са отворени само 24 часа. Някои цъфтят веднъж на сто години, а други никога. Късмет е, ако има някой наблизо, когато покажат цветовете си.

Вижте ги и вие:







Накрая искам да добавя и един клип по стихотворение посветено на кактусите. Стихотворението ми хареса много. Клипа също. Ще хареса и на вас.
Ето го:




02.02.2009год.

За любовта

Тук чета доста неща по темата, но въпреки, че понякога пиша повече лични неща отколкото съм искал, това е тема, по която няма да пиша. Не бих казал нищо ново или по-хубаво от това, което е написано досега. Знам, че когато си влюбен искаш да разкажеш на целият свят какво чувстваш, но лично аз предпочитам да не го правя. Важното е да го казваш на човека, когото обичаш. Когато си влюбен не се нуждаеш от одобрението на околният свят. Другите са излишни. Просто си влюбен. Това не е филм.

Така, че ще продължа само да чета написаното по темата в тук и ако ми хареса нещо ще си го „открадна” без да имам угризения за това:)). Ще си го сложа в кутийката при другите мои неща и когато любовта я няма наоколо ще си подреждам спомените. Само за себе си. До следващият път, когато външният свят ще е без значение.

Да, ама заглавието е „За любовта”?

Така е, но поводът е, че днес попаднах на любимата си българска песен на тази тема. Имам си я на диск, но ми се прииска и други хора да я чуят. Има много хубави български песни за любовта, но тази е позабравена, а това е незаслужено. Песента е от едноименен филм. Гледал съм го, но не го помня. Помня само песента.

Ето текста:

СКЪПА МОЯ, СКЪПИ МОЙ
т. Д. Жотев, м. и ар. Митко Щерев

Аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо.
Аз без тебе не мога да сещам на водата прохладния вкус.
Щом отново намеря очите си, ще се върна при теб.
Щом отново намеря сърцето си, ще се върна при теб.

И тогава ще бъда като себе си твоя.
И тогава ще бъда цял на себе си твой.

Щом отново намеря очите си, ще се върна при теб.
Щом отново намеря сърцето си, ще се върна при теб,
при теб.



Шест стиха и в тях е казано всичко.

И клипа:






01.02.2009год.

Краят на филма

Когато бях малък киното беше едно от малкото забавления. Телевизията беше черно-бяла и много малко от предаванията и филмите излъчвани по нея ставаха за гледане. Не заради цветовете. Виж киното беше друг свят. По някое време започнаха да дават освен руски филми и някои западни филми. Повечето бяха от типа стари уестърни или полицейски екшъни, в които неизменни герои бяха Доброто и Лошото ченге. Образите им понякога се преплитаха, но историята почти не се променяше от това. Главният герой е ченге, което е над закона. Всъщност то е Закона. Прави всички на пух и прах и куршум не го лови. Този сюжет се повтаря и в много от днешните филми и винаги ми е било интересно, как някой още се връзва. Сигурно хората, които вярват още в тези приказки, не гледат такива филми или поне ги гледат до средата. Понякога обаче, краят е много поучителен. Не трябва да се пропуска.
Сетих се за тези филми по друг повод.
Не знам как да започна историята и затова ще карам по старият изпитан от времето начин. Имало едно време....

Имало едно време, но не преди много години, а съвсем скоро двама братя. Не били точно братя, но в приказките нищо не е такова, каквото изглежда. Двамата сигурно са гледали същите филми, които и аз навремето, но или не са ги запомнили, или са излизали от салона преди края на филма. Грешка е, но някои хора я правят.
Пораснали двамата и започнали работа, в родната полиция. Не знам как са се справяли, но в един момент я напуснали и решили да си направят своя държава. С неписани закони, ама те тези неписаните се спазват най-добре.
Речено, сторено. Намерили си свободна територия и новата държава била основана. Не през девет земи в десета, а тук в България на два часа път от София.
Основали си държавата, назначили си съветници да управляват и всички заживели щастливо. То щастието има различни измерения за всеки и някои може и да не са били доволни, ама си мълчали. Защото новите закони, макар и неписани си действали.
Минали няколко години и за новата държава се разчуло. Понеже двамата братя не били, като съседните владетели. Те давали пари наляво и надясно, докато другите само вземали. Всъщност безплатен обяд няма и сигурно парите, които давали се вземали отнякъде, защото само на две заплати, макар и царски в днешно време не може да се живее прилично, пък и да даваш наред. Може, ако сам се ги сечеш, но не съм чул за такова нещо. Аз лично не бих се радвал, ако някой ми вземе 100 лева, а ми даде 50, но всеки си отговаря за себе си. Те и банките взимат повече, отколкото дават, но никой не ги обвинява. Бизнес разходи.
За новата държавата се разчуло и по друг повод. Двата братя били общителни хора. Обичали да се срещат с други хора. И някой завистник ги издал. Почнали да ги дават по телевизията. Трябвало да се сетят за това, защото народът е казал: „ Един българин -хайдутин, двама българи –чета юнаци, трима българи –чета с предател”. И понеже братята били двама с, когото и да се срещнели цифрата ставала три. Лошо число.
Та покрай тези срещи лека, полека започнало да се разчува за новата държава и надалече. През девет земи в десета, та чак в Европата. Пък Европата не разбирала за какво става дума и взела, че се разсърдила. Не била приемала в съюза си две държави, а само една. То и едната и била в повече, ама вече нямало как да се откаже. Пълни глупости, но какво можеш да очакваш от някаква си Европа. Защо не си гледа Баския и северна Ирландия, а се е заяла с нас? При нас поне бомби няма!
Но срувала, правила Европата, и накрая принудила българските управници да затворят двамата братя и чак дело да им заведат.
И приказката свършила. Поне засега.

Би трябвало сега на напиша: „И всички заживели щастливо.”, но не мога. Защото има и други приказки със същия сюжет и те продължават. Във всяко селище и даже на едро в държавата ни. Винаги ще има желаещи за тази роля. Защото много хора гледат филми днес, много са.

Леко им се е разминало на нашите герои.. Защото, ако са гледали краят на филмите навремето, щяха да знаят, че за разлика от приказките, филмите за Доброто ченге и Лошото ченге не свършват с добър край. Главните герои след като свършат мръсната работа винаги ги убиват.

Обикновено техните хора.

Ето как: THE END



30.01.2009год.

Опит за две в едно

Преди време прочетох шеговита градация на степените на алкохолизъм.
Хареса ми и я запомних. Вярна е. Забелязах, че важи не само за конкретния случай, а е приложима за много други неща в ежедневието.
Днес да пиша за друг недъг, но ще вмъкна и тази градация. Казах, че ми харесва, а и ще е полезно на повече хора. Две теми в едни постинг.
Нека обаче започна. Дано излезе нещо!

Първи стадий на алкохолизма - Пиеш по всеки повод.
Ако е вярно, май всички в България имаме симптомите. Казват, че сме една от страните с най-много официални празници през годината. Не съм проверявал, но го вярвам. Когато се добавят традиционните, църковните и личните празници цифрата става внушителна. Почти няма свободен от ден в календара. Не съм забелязал българинът да умее да празнува без алкохол на масата. Няма ли алкохол не е никакъв празник! За много хора самата бутилка е повод за празник. Протестите срещу акциза на домашната ракийка бяха най –масовите след 1996 година! Дори хора за, които алкохола е неприятен са принудени да се включат в общата маса. Иначе ги гледат странно, трябва да търпят подигравки и обявяват ги за черни овци. Как така ще се цепят от колектива?

Освен пиенето има и други неща, които правим при всеки повод без да се замисляме.
Скандалите са едно от тях. Няма значение къде. Дали в къщи, в работата, на улицата или в магазина. Обичаме си ги. Като спорт за здраве са. При всеки повод освен преките участници винаги се събира тълпа сеирджии, които изгарят от желание да се включат във веселбата. Можем ги тези неща. Идват ни отвътре. С малки изключения обаче.
Някой ни е настъпил в автобуса или жената не е затоплила вечерята –това да. Върнали са ни в магазина една стотинка по-малко –още по-добре. Отстояваме се правата до дупка. Обаче, ако на улицата бият жена или дете, ако ограбват възрастна жена или ни искат подкуп, тогава вече е сериозно. Вече не е спорт и си обръщаме главата на другата страна. Любовта ни към скандалите вече не е толкова голяма. Чак толкова зависими не сме!

Втори стадий на алкохолизма – Търсиш си повод за пиене.
И тук сме доста изобретателни. Когато случайно в календара няма празник, или пък за зла участ на хоризонта няма и такива лични, творчеството за намиране на повод е необозримо.
Помня един колега. Понякога си идваше с бутилка на работа. Днес ще се пие! Било празник.
-Какъв празник бе, Иване!-питахме ние.
-Как, какъв? Днеска е сряда!

Колкото до търсенето на поводи за караници и скандали, изобретателността ни е още по-голяма. Познавам хора, които са го превърнали в цел на живота си. Дали с интриги ще настроят колегите един срещу друг, дали карайки лудо, няма да засекат някой на светофара и да изкарат него виновен. Ситуации всякакви. Гледаме другите на кръв и копираме пиянското бръщолевене:
-Тии ммене уважаваш ли ме? –ръмжим тихо готови да се нахвърлим без значение от отговора.
И този етап сме го минали.

Ставаш сутрин с лошо настроение. Не знаеш защо, но светът ти е крив. Гаден живот. Не ти се прави нищо и не искаш да виждаш никого. Главата те боли от вчерашният „празник”. Удряш едно за отскок, ама става по-зле.
И точно тогава съзираш отсреща една усмихната физиономия. Направо те гръмва.
Тоя пък за какво толкова се радва? Я ми ела, умнико да ти кажа аз две приказки, пък тогава да видим дали ще се радваш още! Няма само на мене да ми е криво! Вдигаш скандала и сядаш да пийнеш още едно за да се „успокоиш”.

На позналите се - Честито! Вече сте безнадежден случай!
Добре дошли в третият стадий!


Последен трети стадий – Просто си пиеш.
Тук няма да коментирам нищо. Достатъчно ясно е.
Просто си пием и се караме! Две в едно.
Не искам да ме разбирате погрешно. Не съм някой пуритан с ангелски криле. И аз празнувам с чашка пред себе си. И аз участвам в ежедневните караници. Единственото, което се опитвам да направя е да внимавам с дозата. Гледам да е такава, че всичко да може да завърши с усмивка.

Като и този постинг :))



...
29.01.2009год.

Търговци на надежда

-Много радост виждам, господине. И пътуване в чужбината. Туй куфарче дет го носите, документите да ги пазите. Че много пари ще ви докарат. А булката ви много хубава, господине! Децата добра майка имат! Ама да се пазите, от черен човек! Черен, като арапин. Че зло ви мисли и магия иска да ви стори! Дай ръка да видя, господине. Че да ви кажа по-добре. За два лева, господине и на булката ще видя. Че децата живи и здрави да са, ама едното леко болнаво ми мяза. Ще се оправи да знаете. Аз сичко познавам и да бая мога и конец ще вържа.
Възрастната циганка не се смущава, че дори не поглеждам към нея, а ситни пред нас на зигзаг и продължава да бърбори.

С колежката бързаме. Имаме среща по работа за, която и без това закъсняваме. Правя крачка встрани, за да избегна гледачката и почти успявам, но майсторският ми финт е блокиран с нарушение достойно поне за жълт картон. Някой ме дърпа упорито за ръкава. Колежката е. Вече е подала ръката си и с някакво детско умиление слуша потока от думи леещи се, като пороен дъжд. След, което съм принуден да подам и моята ръка и да сдържам смеха си, когато гледачката упорито твърди, че белегът на ръката получен преди три години е линията на живота ми. Продължава да упорства и че с колежката сме женени и имаме деца. Поне за три чух. Репертоара обаче, бързо се изчерпва и след като прибира парите, гледачката заситня обратно към спирката за други жертви.

Вече няма смисъл да бързаме. Закъснели сме безнадеждно, но за да успокоим съвестта си минаваме на червено и разваляме деня на поне дузина шофьори. След това се връщам обратно, пак на червено, защото съм забравил куфарчето си и денят ми се разваля съвсем.

Всъщност в куфарчето няма документи. Има дребни мостри без стойност. По- удобно ми е да ги сложа в найлоново пликче, но куфарчето будело респект, а фирмата в която отиваме е с име и традиции. Мразя куфарчето и понякога се надявам да го загубя завинаги, но днес не ми е ден.
С колежката сме в еднодневна командировка. Много тичане с почти никакъв резултат, но все някой трябва да я свърши и са пратили нас. Тя е добър човек, но има някаква мания да чете и слуша такива неща. Малко съм гузен. Преди година за да се отърва от нейната мания я излъгах за рождената си дата и сега всяка сутрин трябва да слушам как ми преразказва дневния хороскоп за Телците и намира хиляди съвпадения. Все някога трябва да и кажа, но ме е малко срам от лъжата. Няма да е днес.
Просто мистичното е част от интересите и и няма ден да не намери слушател по темата. Чете и гледа всичко. Дори за да ме остави на мира няколко дни гледах по телевизията предавания по темата, но само се възмутих още повече от безогледното търгашество на водещите. Защото старата гледачка е като невинно бебе в сравнение с тях. Не очаква да и вярваш, не те зарибява да купуваш книгите и или да ходиш у тях на частни консултации. Казва си директно целта и даже благодари за двата лева. Даже ми е малко симпатична. Телевизионните хиени са от друго тесто.
Всякакви луди се изживяват, като някакви висши създания, а са просто търговци. Търговци на фалшива надежда. Няма нищо свято за тях. Всеки друг измамник имал дързостта да го прави по телевизията скоро би се озовал зад решетките. Само, че жертвите не се оплакват. Повечето са отчаяни хора и дори не обръщат внимание на удара. Продължават по инерция в лапите на друг търгаш.

Навремето майка ми също беше луднала по разните шарлатани. Всяка седмица тичаше да и гледат на кафе и боб. После и мина. Остана само с ежедневния хороскоп. Не се ядосва за парите. Яд я е, че гледачката успя да я скара с две от приятелките и и две години не си говореха.
Не е само колежката жертва. Във фирмата има още няколко жени маниачки на темата, а и доста, са на път. Не ги разбирам, но и не им се меся. Жени. Кой ли може да ги разбере?

Прибираме се обратно. Вече е тъмно и фаровете осветяват само бягащите дървета край пътя. Мълчим уморени от тичането и с нетърпение броим минутите до пристигането.
-Добре, де. -нарушавам мълчанието. -Всичко ми ясно, но когато заговори за децата ти защо замълча?
Задавам въпроса и млъквам смутен.
Колежката няма деца. Има проблеми и с мъжа и от години обикалят по доктори. Опитали са всичко. Лута се между надеждата и отчаянието. Не сме говорили по темата. Знам от приятелките и, а и с тях не споделя много. Изживява го тежко и с годините става по-зле. Май за пореден път обърках нещата.
Но вместо упрек или мълчание чувам смеха и и в тъмното очите и блясват за миг.

-Ех мъже, мъже. Нищо не разбирате! А надеждата?

В колата нахлува светлина. Неусетно сме стигнали вече в града. Къщите са притихнали затрупани под снега. Хората са на топло и само снежинки понесени от вятъра кръстосват пустите улици.
Мълчим, но мисля, че този път разбирам.

Колежката вече не търси чудеса. При нея чудото вече е на път да се случи.
Не смея да я попитам. Може да греша.

Жени! Кой ли може да ги разбере?

28.01.2009год.

....

Ти можеш

Ти можеш!

Прочитам последните няколко реда и книгата свършва. Знам това. Чел съм я поне десетина пъти, но всеки път прелиствам за всеки случай и послеслова от написан някоя умна глава. Само, че аз предговори и послеслови не чета. Мразя някой да ми обяснява какво точно съм прочел. Знам какво съм прочел и усетил. Оставам за миг неподвижен, а след това внимателно слагам книгата на определеното и място. До следващият път.
Книгата е „На изток от Рая„.

Ти можеш!
Финалните думи са ефектен край на книгата и всеки път се заричам, че ще ги помня. Само, че ги забравям. До следващият прочит на книгата.
Защото е трудно да преодолееш навика. От раждането всички ти говорят с други думи. Насаждат ни навици и правила, правила, правила....
Навсякъде чуваме „Ти трябва!” и неговият брат „Ти не трябва”.
Ти трябва да слушаш! Ти трябва да учиш! Ти трябва се прибираш рано!
Не трябва да се цапаш! Не трябва да се плачеш!
Възрастните казват, че това се прави от любов към децата. Само, че не са искрени. Правят го за собствено удобство и да оправдаят собствените си постъпки. По-лесно е да заповядаш, отколкото да убедиш едно дете. Децата имат много въпроси. Някога странни и наивни, но често изключително точни и уместни. Трудно се отговаря. По е лесно да се заповядва и изисква. После учудени вдигаме рамене от бунта на децата.
Не разбираме, че те не отричат правилата, а защитават правото си за разумен избор.
На пръв поглед няма нищо лошо в правилата, но не е така. Свикваме с този стил и започваме да го прилагаме към света около нас. Оправдаваме собствените си постъпки с правилата и наложената чужда воля.
Това не зависи от мен! Така трябва да постъпя! Така ми наредиха!
Чуваме често тези думи изречени за наше оправдание и за алиби пред съвестта ни. Не се замисляме, че лъжем преди всичко себе си.
Защото всеки има избор! Винаги! Всяко решение, което взимаме е наше, а не на някой друг. Дори, когато това решение е грешно, дори когато се налага да се съобразим с другите, решението пак е наше. Ние го вземаме и ако имаме оплаквания трябва да погледнем навътре в себе си.
Няма нищо лошо в това направиш нещо, което не одобряваш за да защитиш себе си или близките си. Човекът е така устроен.
Защо тогава се срамуваме да го признаем и казваме, че изборът е на друг?
Защо се сещаме само за нещата, които трябва да направим?
Защо не се сещаме за нещата, които можем да направим?
Можем да подадем ръка на нуждаещият се, можем да подарим усмивка на околните, можем да посочим с пръст крадеца, можем да променим себе си и света.

Остава да пожелаем и използваме тази свобода.

Не - трябва, а - можем!

Сигурно пак ще забравя тези думи. Някак по-удобно е да се оправдавам с другите, с времето, с дъжда и сушата, със земята и звездите, с боговете и демоните. Определено ще ги забравя. Нали все пак изборът е мой? Не - трябва, а – можем!

Е, аз избрах вече, а Вие!

27.01.2009год.

Не мога да танцувам

Спомняте ли си песента на Genesis?


„Не мога да танцувам, не мога да говоря.

Единствената ми особеност е начина по, който вървя.

Не мога да танцувам, не мога и да пея.”

Всъщност песента освен, че е ритмична няма други качества. Текстът е повърхностен и служи само за пълнеж. Фил Колинз само се прави на ударен. Определено може да танцува, а и пеенето му се удава на дявола. Нали толкова години си изкарва хляба с това:).
Аз обаче за съжаление не мога нито да танцувам, нито да пея. Само походката ми е нормална. Лошото е обаче, че знам за тези си недостатъци и без да ми ги казват. Не мога да се отпусна и да се забавлявам като хората.
Тръгна ли да танцувам след първите тактове си представям как изглеждам отстрани и тактично се отдръпвам. Не искам да контузя някой на дансинга.
С пеенето е още по-лошо. Слух си имам, но започна ли да пея от устата ми излизат звуци подобни на тези от някогашните ловджийски рогове. Гласът ми е баритон, но пея с някакво подобие на бас. В девети клас ме бяха включили в училищният хор. Нямам представа защо. Сигурно да попълнят бройката. Обаче на втората репетиция ме изгониха. Не съжалявам много за пропуснатата кариера в естрадата. По-лошото е, че понякога ми се пее и танцува, а не мога. Освен на едно място.

Неее... Не познахте! Не пея в банята!

Преди няколко години, постъпвайки на нова работа, попаднах на място за което не предполагах ,че съществува. Колегите ме приеха, още от първият ден като един от тях и досега сме приятели. Може би причината беше, че сме на близки по възраст, имахме сходни интереси и ценности. Работехме добре в екип. Често се налагаше и да оставаме след края на работното време. Това не ни пречеше. Харесваше ни да сме заедно. Когато привършехме със задачите не бързахме да се разделим. Говорехме, спорехме, слушахме музика, пеехме и понякога дори танцувахме. Дори и аз се включвах. Не се притеснявах, че не мога, че гласът ми ще уплаши някога, или ще ми се смеят. Бях сред истински приятели. Какво пеехме ли? Всичко. Ако тръгна да изброявам ще пропусна някой жанр. Всъщност нямаше значение. Важна беше песента. И това ,че сме заедно.

Не сме се забравили още. Вече работим на други места, но продължаваме да се виждаме. Мястото вече е друго, но нищо не се е променило. Говорим, спорим, пеем и понякога танцуваме. Понякога просто мълчим. Защото приятел според мен е човек с когото, дори да помълчим не ни е скучно.



Започнах с песента на Genesis и е нормално да я кача. Текста не ми харесва, но е ритмична и се слуша.

Ако чуете пращене в колоните, докато я слушате не се плашете. Не е от клипа. Не е и повреда в техниката. Просто чувате моят глас. Опитвам да припявам на припева:))





26.01.2009год.

За болтовете и Гайката

На 16 януари президентът на Република България произнесе една много скучна реч, съдържаща едно много интересно изречение. Тогава се опитах се да намеря пълният текст на изказването, но очевидно и това е „класифицирана информация” и трябваше да се задоволя с публикациите в медиите. Събитието вече е почти забравено, но според мен не трябва да е така. Ето и изречението:

„Извинявайте, ние нямаме една нова гайка, завита във времето след Тодор Живков”, заяви президентът Георги Първанов. Той изнесе лекция на тема „Националната сигурност пред нови предизвикателства”, пред лявата академия за млади лидери “Николай Добрев”.

Когато за пръв път прочетох горното се стъписах. Да се сравнява днешната икономика с тази от онова време е смешно. Не искам да омаловажавам труда на нашите бащи и майки, но имам спомени и от двата периода. Чел съм и доста свидетелства на съвременници на онова време. Имало е и добри неща. Добри за времето си. Обаче деленето на „преди „ и „сега” е поредният опит за разединяването на българският народ. В речта се говори за „национално съгласие и консенсус”. Странно!

Работил съм над 18 години в различни фирми и мога да направя съпоставка между това, което беше и това, което е днес.
Като малко болтче в нашата икономика през изминалите години винаги съм виждал недостатъците, но и добрите неща. Виждал съм, че нещо липсва. Определено обаче вървим напред. Ако някой си беше направил труда да създаде ясни правила за бизнеса, да намали бюрокрацията и да се покаже нетърпимост към корупцията резултатите щяха да са по-добри. Нямаше да сме на опашката на във всички класации. От това, което съм научил през тези години, мога да твърдя, че дори корупцията не е основният проблем на бизнеса. Основният проблем е толерирането на приятелски фирми. Развитието идва, когато има конкуренция, а в България конкуренцията се убива още в зародиш. Законите са еднакви, но се прилагат различно. Има неписани правила за ”наши” фирми и другите. Как се прави ”национално отговорен бизнес” с гъши дроб?
Проблемът не е от вчера. Правителства се сменят, но богопомазаните фирми остават едни и същи.
Тук не става въпрос на някаква Гайка. Дори такава от времето на Живков.
Ако някой иска да помага, нещата са ясни и прости. И не трябва да се правят разходи. Трябва само малко добра воля.



Очевидно президентът говори иносказателно. Гайката е само символ.
Символ на какво?
Спомням си една Гайка от онова време. Специална Гайка. Съветска.
Закалена в Сибирските лагери с кръвта на милиони човешки същества. Резбата и беше по специален проект на Бащата на народите. Имаше една особеност.
Затегнеше ли се веднъж тази Гайка, това беше завинаги. Срастваше се тялото. Ако все пак някой успееше да я свали, с нея сваляше не само част от кожата си, а късаше и живо месо. Усетиха го и в Унгария и в Чехия, в Полша и в Румъния. Обаче си струваше. Раните им вече са заздравяват.

Нашата Гайка още си стои.
Правим се, че не я забелязваме, че не я усещаме. Успели сме даже леко да я разхлабим, докато не ни гледат. Опитваме се да минем тънко. Пак сме избрали трудният начин.
Рано или късно ще трябва я свалим. Ще боли, но ако искаме да имаме бъдеще и да сме част от цивилизованият свят ще трябва. Колкото и да боли.
Чета обаче пак думите на президента. Говори иносказателно. Това е ясно. Питам се дали обаче говори за същата Гайка? Или за втора Гайка*?
И защо ли иска да я затяга?



* В техниката втората гайка се нарича контрагайка. Служи за регулиране или подсигуряване на първата гайка срещу случайно саморазвиване. Понякога и за двете.

25.01.2009год.

На гол тумбак, чифте....

Вчера срещнах един съученик. Не го харесвам и обикновено го отбягвам, обаче този път го забелязах късно. Почти се сблъскахме. Опитах се да го финтирам с номера, че бързам за някъде, но на него такива не му минават и се принудих да влезем в близкото кафе и да си поговорим.

Защо се крия от него ли? Защото с годините се е превърнал в човек без принципи. Човек –ветропоказател. Сменил е почти всички партии в града. Успя да се намърда три пъти в общинският съвет и то в различни листи. Последният път го изгониха отвсякъде. Умира да се обажда в различните предавания и да коментира. Обикновено анонимно.Има мнение за всичко. И го променя според случая. Последният път го видях по телевизията на митинг на „Атака „. Успя да се добере до камерите и със щастлива усмивка обясняваше как всички са маскари. Днес вече е в движение „Напред”. Не разбрах точно в коя от измислените партии на движението. Доколкото го познавам най-вероятно се е подсигурил участвайки и в трите.

Сигурно просто не е намерил друга жертва, но се примирявам и мълчаливо изслушвам одата за днешната победа на „Напред„ в парламента с решението за отваряне на реакторите в Козлодуй. Даже „предателите от Атака” ги били подкрепили! Обяснява как след изборите ще разкажат играта на тъпите европейци. Ще помнят България и след сто години!

Изключвам звука и погледа ми шари по съседните маси. Не се опитвам да взема думата, защото от опит знам, че това е обречена кауза. Няма обаче нищо за гледане. Заведението е празно, а сервитьорката не е мой тип и със съжаление се връщам на масата. Включвам звука отново точно в разгара на поредната ода. Този път за българският автомат „Калашников”. Най-добрият в света. Нашата гордост и нашето бъдеще! Искат го навсякъде, а ние сме ограничени в продажбите от разни тъпи правила. Този път не издържам, ставам и излизам навън. Не се обръщам назад. Достатъчно ми беше за днес!

Само, че такива приказки се приказват без да се мисли и от хора, които претендират, че имат доста повече мозъчни клетки и морал от моя съученик.
Преди време един такъв с титла професор ми обясняваше подобни неща за българските мини. Как мога да не се влюбя в тях от пръв поглед? Те са толкова изящни и ефективни! Човекът беше възмутен от мен и досега не ми говори.

Не мога да разбера как едно общество може да се гордее с един инструмент за отнемане на живот. Какво да мисля за такова общество?
Какво печелим от това? Престиж? Пари?
Всъщност има пари. Само, че за търговците. Пари от търговия със смърт.
Очевидно нещо куца в начина на определяне на ценностите. Куца и с двата крака.
Не бъркам с оценката! Слушал съм подобни глупости прекалено често. Сигурен съм, че ако страната ни беше представена на изложбата в Брюксел не обсипана със клекала, а с автомати АК-47 щяхме да сме горди. Нямаше да я крием с чаршаф, а автора щяхме да наградим с орден.
За малко да забравя! Вече не произвеждаме автомат АК-47!
Произвеждаме автомат „Арсенал”!
Произвеждаме автомат „Арсенал”, а продаваме АК-47!
Всичко е точно!
Това вече е истински национален автомат. Трябва да се гордеем с него!
Целият свят трябва да разбере за него! Догодина сигурно ще разпространим туристически брошури с реклама:
„Българският АК - Най-добрият в света! Той не просто убива, убива сигурно и безпощадно! Не оставя нищо след себе си! Елате в страната на автоматите! Тук не само може да си купите автомат, но можете и да стреляте на воля с него! В България няма да Ви осъдят затова!„.
Следващата крачка е да въоръжим и лъвовете в герба си с него. Защо са ни такива изплезени? Я да им препашем по два автомата на тумбака, пък да видим ще ни се смеят ли вече!
Даже и готов химн си имаме за случая! Вярно, че не е много български, но и мелодията на сегашният е чешка.

Подробности! Кой ги гледа?
Ето и новият химн. Всъщност клипа е причината да напиша горните редове.



24.012009год.

Моите два часа

Вчера една колежка ми сподели, че мечтае денонощието да е от 25 часа. За да има един час и за себе си.

-Знаеш, ли какво? -ми каза. -Понякога в съня си съм на безлюден остров. Не завинаги. Само за един час дневно. Само за час да съм сама. Без хора наоколо. Да подредя мислите си или просто да не мисля за нищо. Обичам близките си, но да си постоянно до някого уморява.

Не и отговорих нищо. Тя и не искаше отговор. Просто ме използва за слушател. Всъщност за себе си имам отговор. Аз съм намерил това време и място и то не на остров. Имам си цели два часа. Моите два часа.

Преди години работата ми налагаше да ставам рано. За щастие не се нуждая от много сън и не ми пречеше. Беше само за около година, но навика остана и днес дори в почивните дни продължавам да се будя преди 5 часа. Отдавна съм изхвърлил будилника. Излишен ми е вече. Винаги съм мразил часовниците с тяхното неприятно равномерно насичане на времето на часове, минути и секунди. Забързани в гонитба с него не ни остава време за самите нас. Човекът е обществено животно. Не може да живее сам, но хората около нас са толкова нагъсто, че понякога ни задушават.
Нуждаем се от време за самите нас. Време, когато е толкова тихо, че можем да чуем мислите си. Трябва ни остров.

Аз съм намерил моето време. Намерил съм своите два часа. Единственото задължително нещо в тях е кафето и цигарата. Не ги планирам и разделям на минути и секунди. Не правя планове за дни и години. Събуждам се свободен да правя каквото искам. Това, което искам в момента. Няма, кой да ме смущава. Няма, кой да поставя задачи и цели. Тихо е и чувам мислите си.

Останалият свят спи и ще съм свободен още цели два часа. Дори слънцето още спи. Не гледам изгревите. Градът ми е разположен в дупка между хълмове и изгрева не е красив. Красиви са залезите, но рядко ми остава време да ги гледам. За последен път се сетих за красотата им преди две години, когато препрочитах „Малкият принц”.
Възрастните хора са странни!

Не предлагам рецепта на никого. Всеки сам трябва да намери своите два часа. Може да не са часове. Може да са минути или секунди, но се нуждаем от тях. Нашето лично време. Без часовници и припряност.



23.012009год.

Краят на пътя

Те са няколко стари жени. Живеят на моята улица. Не знам възрастта им, но ги помня още от малък. Времето не ги променя. Облечени в черно, тихи и затворени в себе си. Присвити на две сякаш винаги търсят нещо загубено. Лятно време излизат пред къщите и се припичат на слънце или се събират на старата пейка в края на улицата и обсъждат болежките си. Винаги ме поздравяват отдалече сякаш се боят, че някой път ще ги подмина. Знам имената им, но често ги бъркам. Понякога им помагам за дребни неща. Казваме си по някоя дума,обикновено за времето. Не говорят много.Правят го тихо, сякаш се страхуват от звуците.
През зимата изчезват от улицата, но когато мина ги виждам застинали зад прозорците. Не са клюкарки. Не обсъждат и не дават оценки. Само гледат през прозореца. Улицата е тиха и не кипи от живот, но те не се отказват. Стоят с часове и гледат. Махал съм им за поздрав, но не ме забелязват. Погледът им минава през мен и продължава към някакъв друг свят. Животът им е отминал. Не бързат за никъде. Не се оплакват и нищо не искат.

Те са няколко стари жени. Облечени в черно, тихи и затворени в себе си. Виждал съм ги и на други улици и в други градове. Знам ,че не са същите, но много си приличат. Седят тихо на припек или зад прозорците. Не бързат за никъде. Не се оплакват и нищо не искат.
Сигурно има и такива мъже. Не може да няма. Просто не съм ги забелязал.
Хора извървели пътят си.
Какво ли е усещането, когато стигнеш до краят на пътя си. Или не усещаш вече нищо?

Засега не се притеснявам. Вървя по някакъв път. Криволичи, връща се назад понякога. Разклонява се често и ме принуждава да избирам.
Друг път не го забелязвам, но направя ли крачка го усещам под краката си отново. Определено вече не се изкачва нагоре, а и не виждам много напред, но го има.Не знам докога.
Просто вървя.

22.01.2009год