Краят на пътя

Те са няколко стари жени. Живеят на моята улица. Не знам възрастта им, но ги помня още от малък. Времето не ги променя. Облечени в черно, тихи и затворени в себе си. Присвити на две сякаш винаги търсят нещо загубено. Лятно време излизат пред къщите и се припичат на слънце или се събират на старата пейка в края на улицата и обсъждат болежките си. Винаги ме поздравяват отдалече сякаш се боят, че някой път ще ги подмина. Знам имената им, но често ги бъркам. Понякога им помагам за дребни неща. Казваме си по някоя дума,обикновено за времето. Не говорят много.Правят го тихо, сякаш се страхуват от звуците.
През зимата изчезват от улицата, но когато мина ги виждам застинали зад прозорците. Не са клюкарки. Не обсъждат и не дават оценки. Само гледат през прозореца. Улицата е тиха и не кипи от живот, но те не се отказват. Стоят с часове и гледат. Махал съм им за поздрав, но не ме забелязват. Погледът им минава през мен и продължава към някакъв друг свят. Животът им е отминал. Не бързат за никъде. Не се оплакват и нищо не искат.

Те са няколко стари жени. Облечени в черно, тихи и затворени в себе си. Виждал съм ги и на други улици и в други градове. Знам ,че не са същите, но много си приличат. Седят тихо на припек или зад прозорците. Не бързат за никъде. Не се оплакват и нищо не искат.
Сигурно има и такива мъже. Не може да няма. Просто не съм ги забелязал.
Хора извървели пътят си.
Какво ли е усещането, когато стигнеш до краят на пътя си. Или не усещаш вече нищо?

Засега не се притеснявам. Вървя по някакъв път. Криволичи, връща се назад понякога. Разклонява се често и ме принуждава да избирам.
Друг път не го забелязвам, но направя ли крачка го усещам под краката си отново. Определено вече не се изкачва нагоре, а и не виждам много напред, но го има.Не знам докога.
Просто вървя.

22.01.2009год