Моите два часа

Вчера една колежка ми сподели, че мечтае денонощието да е от 25 часа. За да има един час и за себе си.

-Знаеш, ли какво? -ми каза. -Понякога в съня си съм на безлюден остров. Не завинаги. Само за един час дневно. Само за час да съм сама. Без хора наоколо. Да подредя мислите си или просто да не мисля за нищо. Обичам близките си, но да си постоянно до някого уморява.

Не и отговорих нищо. Тя и не искаше отговор. Просто ме използва за слушател. Всъщност за себе си имам отговор. Аз съм намерил това време и място и то не на остров. Имам си цели два часа. Моите два часа.

Преди години работата ми налагаше да ставам рано. За щастие не се нуждая от много сън и не ми пречеше. Беше само за около година, но навика остана и днес дори в почивните дни продължавам да се будя преди 5 часа. Отдавна съм изхвърлил будилника. Излишен ми е вече. Винаги съм мразил часовниците с тяхното неприятно равномерно насичане на времето на часове, минути и секунди. Забързани в гонитба с него не ни остава време за самите нас. Човекът е обществено животно. Не може да живее сам, но хората около нас са толкова нагъсто, че понякога ни задушават.
Нуждаем се от време за самите нас. Време, когато е толкова тихо, че можем да чуем мислите си. Трябва ни остров.

Аз съм намерил моето време. Намерил съм своите два часа. Единственото задължително нещо в тях е кафето и цигарата. Не ги планирам и разделям на минути и секунди. Не правя планове за дни и години. Събуждам се свободен да правя каквото искам. Това, което искам в момента. Няма, кой да ме смущава. Няма, кой да поставя задачи и цели. Тихо е и чувам мислите си.

Останалият свят спи и ще съм свободен още цели два часа. Дори слънцето още спи. Не гледам изгревите. Градът ми е разположен в дупка между хълмове и изгрева не е красив. Красиви са залезите, но рядко ми остава време да ги гледам. За последен път се сетих за красотата им преди две години, когато препрочитах „Малкият принц”.
Възрастните хора са странни!

Не предлагам рецепта на никого. Всеки сам трябва да намери своите два часа. Може да не са часове. Може да са минути или секунди, но се нуждаем от тях. Нашето лично време. Без часовници и припряност.