Робството

Понякога имам чувството ,че времето е спряло. Сверяваме си часовниците и сменяме листата на календара в някакъв наш сън. Не знам откога е в това състояние, но най-вероятно е така. Иначе защо неща, които са казани или написани преди много години според нашия календар ще са актуални и днес? Защо навсякъде, накъдето поглеждаме виждаме анахронизми от отминали времена?
Днес попаднах на новина, за съмнения за човекоядство в басейна на Амазонка. Не знам, защо това не ми направи особено впечатление. Може, би защото малко над нея бях прочел за поредното жестоко убийство в България, за предстоящата нарковойна и за това, че прокуратурата готви поредното споразумение с знакови фигури от „държавата” в сянка.
Малко по-късно обаче, попаднах на нещо, което ме изуми. Оказа се, че робството във вида от 18 век още съществува на Земята. Страната се казва Мавритания. Робите не са в окови, но обществената система прави оковите излишни. Роденият от робиня е също роб и целият му живот зависи от волята на господаря му.
Спомних си и за още съществуващата кастова система в Индия и за пореден път се запитах дали наистина вървим напред. Наскоро имаше публикация за убито момче, чиято единствена вина е, че се е влюбило в момиче от по-горна каста. В убийството са участвали и роднините на момчето.
За робството като дете научих не от „Чичо Томовата колиба”, въпреки, че и нея съм чел с интерес. Научих от Жул Верн. „Петнадесетгодишният капитан” е книга в, която изключително подробно се описва всичката гадост на това явление. Робите в Америка са направо галеници на съдбата в сравнение с това, което се е случвало на Черният континент и по пътя до пазарите.
Конвенцията за премахване на робството е подписана в Женева на 25.09.1926год, а през 1958год. е ратифицирана и допълнителна конвенция за премахване на институциите и обичаите сходни с робството.
Това е хубаво, но не виждам оттогава нещо да се е променило.
Робството продължава да присъства в нашият свят, под различни форми.
Според УНИЦЕФ 218 милиона деца работят при най-жестоки и нечовешки условия, лишени от каквито и да е права. Търгува се не само с труда им, търгува се със самите деца. И такива случаи има не само в Азия и Африка. Това се случва и в ЕС.
По данни на ООН годишно между 2 и 4 милиона души стават жертва на трафика на хора. Това е колкото половината население на България! От 600 000 до 800 000 души е трафика през страните от Източна Европа. Около 70% са жени, а половината са под 16 години. Мнозинството от тези жени и деца се са принудени да проституират от „собствениците” си.
Не знам какъв коментар да дам. Май само си приемаме резолюции и броим жертвите. Често пъти дори обвиняваме самите жертви за тяхната съдба. Същите оправдания са използвали и в 18 век.
Търговците и жертвите са около нас. Виждаме ги всеки ден, но обръщаме глава на другата страна. Защо?

Преди две години се наложи за три-четири месеца да живея в едно софийско село. Хазяйката държеше магазин, който едновременно беше и кафене и кръчма. Няколко маси със пластмасови столове.
Имаше и телевизор, но май никой не го гледаше. Вечерно време беше пълно с хора. Нямаше скандали, защото стопанката не си поплюваше, а и имаше двама сина, които не бяха от най-кротките в селото. Идваше един поп, а и селският полицай прекарваше времето си там. Само кметът и даскала ги нямаше за да се оформи познатата картинка от старите разкази. Нямах много познати и вечерите прекарвах там. Гледах телевизия и понякога се включвах в разговорите. Нормални хора бяха.
Една вечер в влезе жена. Нито млада, нито стара. Нито хубава, нито грозна. Забравила да купи хляб. За пръв път виждах хората наоколо такива. Нахвърлиха и се с обиди и подмятания, а двама юнаци тръгнаха да я преследват. Тя само се сви като уплашено животинче и се скри в ъгъла зад масата на, която бях. Станах и я изпратих до вратата. Не благодари. Избяга в тъмното.
Когато се върнах на масата, разговорите бяха затихнали. Не ми казаха нищо. Не ме поглеждаха. Само по-късно полицаят дойде да ми каже на ухото, че много съм сбъркал. Тя жената си била такава. Две години била на околовръстното, а след това я продали в чужбина. „Собственикът” и бил уважаван човек в селото. Само, че вече не носила пари и решил, че не му трябва повече. Ама тя си го търсела!

Още ли си мислите, че часовниците отчитат вярно?

10.02.2009год.