Бонсай

Спускаме се по пътеката между два хълма. Следваме някакво подобие на пътечка, бледо очертана върху килима от борови иглички. Отдясно бавно тече малко поточе, с брегове обрасли със зеленина. Водата е студена и кристално честа. В един момент почти без преход излизаме на скрита от погледите малка поляна. Само няколко крачки. Слънчева и тиха. Есента е гореща и суха, но тревата там още е зелена. На един камък в краят и се припичат няколко гущера, които побягват чули шума от стъпките ни.
В срещуположният край на полянката на фона на тъмнозелените борове растяха три брезички. Различни на възраст и форма, с вече пожълтяващи листа, устремили клони към слънцето.
Тихо и спокойно място. От гората се чуват гласове на птици, а навсякъде се носи нестройният хор на хиляди скакалци, но обичайните звуци, с които сме свикнали ги няма. Чуваш само мислите си.

От десетина години отглеждам бонсаи. Не помня как се запалих. Може би от някоя статия или от видяна някъде снимка на красив образец. Започнах на шега, но се запалих. Не отнема много време. Само няколко минути дневно, но трябва да е редовно. Всичките съм отгледал от семенце. Пресаждах ги през година, подрязвах листа и излишни клони, оформях короната, стъблото и корените за да ги приближа до картината, която исках да нарисувам с тях. Следях за влагата, температурата и слънчевите лъчи. Всичко с мярка. Нищо не трябваше да е в повече или по-малко. Вече започваха да добиват вида, който исках и се гордеех с тях.
Преди малко повече от година се преместих в друг град. Нова работа, нова среда, нови познати. Не можах да ги взема. Нямах време и място. Инструктирах домашните и заминах. Връщах се често, но нямах време за тях. Времето ми отиваше за близки, приятели и познати.
Съдбата на бонсаите беше предопределена. Загинаха един след друг. От прекалени или недостатъчни грижи. Останаха сухите им стъбла, на които никога нямаше да се разлистят листа.
Само, че в ранната пролет за моя изненада, един се съживи. Брезичка на 10 години. Едва 30 сантиметра висока Един от първите ми бонсаи. Не го обичах. Не се поддаваше на оформяне. Растеше си както искаше и не можах да го оформя по свой вкус. Купувах за другите специални съдове. Любувах им се. Този остана в първата саксия, в която го засадих, но само той оцеля.
Мина лятото, есента листата паднаха и заспа зимният си сън. Само, че преди две седмици пак ме изненада. Събуди се по рано. Навън валеше сняг и всичко беше замръзнало, а той разлисти първите си листа. В началото се зарадвах. Реших, че това е напомняне, за идващата пролет, но после се сетих. Отново си правеше, каквото поиска. Очевидно не понася живота в саксията. Поредният бунт.
Вижте го днес. Снимките не са хубави, но и той не е красавец. Невзрачен, но упорит.













Решил съм тази година, в началото на май да го занеса на мястото, за което ви разказах и да го засадя до другите три брези. Далеч от хората, там където му е мястото.
Малко се притеснявам за него. Може живота в саксията да го е изнежил. Може и да загине на новото място.
Надявам се да се справи. В него има много воля за живот. Дано успее да навакса пропуснатите години. Не може да се премести. Ще прекара живота си там, но съм сигурен, че няма да остане бездеен. Ще потегли в единствената посока, в която има свобода. Нагоре. Ще извиси клони към слънцето и след години ще заприлича на съседните дървета. Свободни и красиви, всяко по свой си начин.

Наблюдавам хората и се замислям. Не сме ограничени от саксията. Можем да потеглим във всяка посока, а цял живот се стремим да пуснем корени дори и мястото, на което се намираме да не е подходящо. Имаме всички посоки, а избираме да растем надолу.
Защо?

....