-Много радост виждам, господине. И пътуване в чужбината. Туй куфарче дет го носите, документите да ги пазите. Че много пари ще ви докарат. А булката ви много хубава, господине! Децата добра майка имат! Ама да се пазите, от черен човек! Черен, като арапин. Че зло ви мисли и магия иска да ви стори! Дай ръка да видя, господине. Че да ви кажа по-добре. За два лева, господине и на булката ще видя. Че децата живи и здрави да са, ама едното леко болнаво ми мяза. Ще се оправи да знаете. Аз сичко познавам и да бая мога и конец ще вържа.
Възрастната циганка не се смущава, че дори не поглеждам към нея, а ситни пред нас на зигзаг и продължава да бърбори.
С колежката бързаме. Имаме среща по работа за, която и без това закъсняваме. Правя крачка встрани, за да избегна гледачката и почти успявам, но майсторският ми финт е блокиран с нарушение достойно поне за жълт картон. Някой ме дърпа упорито за ръкава. Колежката е. Вече е подала ръката си и с някакво детско умиление слуша потока от думи леещи се, като пороен дъжд. След, което съм принуден да подам и моята ръка и да сдържам смеха си, когато гледачката упорито твърди, че белегът на ръката получен преди три години е линията на живота ми. Продължава да упорства и че с колежката сме женени и имаме деца. Поне за три чух. Репертоара обаче, бързо се изчерпва и след като прибира парите, гледачката заситня обратно към спирката за други жертви.
Вече няма смисъл да бързаме. Закъснели сме безнадеждно, но за да успокоим съвестта си минаваме на червено и разваляме деня на поне дузина шофьори. След това се връщам обратно, пак на червено, защото съм забравил куфарчето си и денят ми се разваля съвсем.
Всъщност в куфарчето няма документи. Има дребни мостри без стойност. По- удобно ми е да ги сложа в найлоново пликче, но куфарчето будело респект, а фирмата в която отиваме е с име и традиции. Мразя куфарчето и понякога се надявам да го загубя завинаги, но днес не ми е ден.
С колежката сме в еднодневна командировка. Много тичане с почти никакъв резултат, но все някой трябва да я свърши и са пратили нас. Тя е добър човек, но има някаква мания да чете и слуша такива неща. Малко съм гузен. Преди година за да се отърва от нейната мания я излъгах за рождената си дата и сега всяка сутрин трябва да слушам как ми преразказва дневния хороскоп за Телците и намира хиляди съвпадения. Все някога трябва да и кажа, но ме е малко срам от лъжата. Няма да е днес.
Просто мистичното е част от интересите и и няма ден да не намери слушател по темата. Чете и гледа всичко. Дори за да ме остави на мира няколко дни гледах по телевизията предавания по темата, но само се възмутих още повече от безогледното търгашество на водещите. Защото старата гледачка е като невинно бебе в сравнение с тях. Не очаква да и вярваш, не те зарибява да купуваш книгите и или да ходиш у тях на частни консултации. Казва си директно целта и даже благодари за двата лева. Даже ми е малко симпатична. Телевизионните хиени са от друго тесто.
Всякакви луди се изживяват, като някакви висши създания, а са просто търговци. Търговци на фалшива надежда. Няма нищо свято за тях. Всеки друг измамник имал дързостта да го прави по телевизията скоро би се озовал зад решетките. Само, че жертвите не се оплакват. Повечето са отчаяни хора и дори не обръщат внимание на удара. Продължават по инерция в лапите на друг търгаш.
Навремето майка ми също беше луднала по разните шарлатани. Всяка седмица тичаше да и гледат на кафе и боб. После и мина. Остана само с ежедневния хороскоп. Не се ядосва за парите. Яд я е, че гледачката успя да я скара с две от приятелките и и две години не си говореха.
Не е само колежката жертва. Във фирмата има още няколко жени маниачки на темата, а и доста, са на път. Не ги разбирам, но и не им се меся. Жени. Кой ли може да ги разбере?
Прибираме се обратно. Вече е тъмно и фаровете осветяват само бягащите дървета край пътя. Мълчим уморени от тичането и с нетърпение броим минутите до пристигането.
-Добре, де. -нарушавам мълчанието. -Всичко ми ясно, но когато заговори за децата ти защо замълча?
Задавам въпроса и млъквам смутен.
Колежката няма деца. Има проблеми и с мъжа и от години обикалят по доктори. Опитали са всичко. Лута се между надеждата и отчаянието. Не сме говорили по темата. Знам от приятелките и, а и с тях не споделя много. Изживява го тежко и с годините става по-зле. Май за пореден път обърках нещата.
Но вместо упрек или мълчание чувам смеха и и в тъмното очите и блясват за миг.
-Ех мъже, мъже. Нищо не разбирате! А надеждата?
В колата нахлува светлина. Неусетно сме стигнали вече в града. Къщите са притихнали затрупани под снега. Хората са на топло и само снежинки понесени от вятъра кръстосват пустите улици.
Мълчим, но мисля, че този път разбирам.
Колежката вече не търси чудеса. При нея чудото вече е на път да се случи.
Не смея да я попитам. Може да греша.
Жени! Кой ли може да ги разбере?
28.01.2009год.
....
Няма коментари:
Публикуване на коментар