Спомените

Тези дни гледах предаване за октоподите. Грозни създания, но имат удивителна дарба да променят цвета и формата си, а когато са притиснати до стената, изстрелват облак мастило и изчезват в морската бездна. Протегнеш ли ръка да пипнеш облака, ще се окаже, че там няма нищо.
Тогава направих асоциация с човешката памет. Сравнението не е много точно, но и паметта ни е изменчива и често, когато нещо прилежно заведено в нея ни потрябва, на неговото място намираме само едно мастилено петно.
Паметта ни е това, на което разчитаме в много моменти живота си и без нея губим личността си, но е нещо несигурно и променливо.
На приятел или на враг се уповаваме?
Според мен на приятел, който деформира спомена така, че да ни е удобно.
Да ни предпази от света и от самите нас.
Паметта е като художник, който не харесвайки първоначалната си творба, рисува и рисува нови картини върху старото платно. Рисува и рисува, докато види в картината това, което иска. Понякога отдолу се показват части от старата картина, но те само още повече объркват нещата.
Спомените ни първоначално са ярки, болезнено ярки. С времето, цветовете избледняват полека и подробностите се губят. Когато очакваме вече да се случи логичното последно действие и споменът да изчезне съвсем, паметта почва да рисува с нови бои върху останките и спомена отново оживява. Няма много общо с първоначалната картина, но ни е също толкова скъп. Готови сме да се кълнем във всичко, че нещата са се случили точно така.
Днес се опитах да си спомня за някои случки в миналото, които са ми направили впечатление. Говорих и с приятели за тях.
Оказа се, че всеки помни различни неща. Дори в едни момент се усъмних дали говорим за едни и същи събития. Опитах се да запиша една случка, но на хартията цветовете избледняха и историята вече не беше такава каквато я помня.
Ще опитвам пак, но дали след няколко години ще позная историите, които днес съм записал?