Лебедова песен

Една легенда разказва, че лебедите прекарват цял живот в мълчание, но преди смъртта си запяват чудна песен. Песен, в която се съдържа цялата мъка и щастие в този свят. Песен за на всички въпроси и всички отговори.
Красива легенда, но не и вярвам. Ако беше вярно, все някой щеше да е чул тази песен и светът щеше да се промени. Или поне хората.

Пътуваме към дома. Навън вече е тъмно, а ние сме уморени. Искаме вече да сме пристигнали, но знаем, че ни остават поне още два часа. Тогава шофьорът отбива встрани. Спал е целият ден, но е решил, че му се пие кафе. Сега.
Измъкваме се от колата с нежелание и се проточваме след него в кафенето, край което е спрял. Пластмасови столове, маси без хора и само младо момиче скучае гледайки някакъв филм.
Поглежда ни с досада и тръгва към кафемашината, а по пътя блъсва купчина стари вестници. Дори не се обръща да ги вдигне.
Взимам един и сядаме на масата. Отварям го някъде в средата за да убия времето и замръзвам. От страницата ме гледа едно познато лице. Не мога да го сбъркам. Статията е препечатка от местен вестник и я помня. Може би само аз. Споменът се завръща. Леко избледнял от времето, но все още реален.

Помня доста неща от първата си работа след завършването. Бях работил и преди, но не бях усетил директно целият абсурд и фалш на едно загиващо общество. Времената се променяха. Законите и правителствата се сменяха, но хората оставаха същите.
Още на третият месец с един колега пуснахме предложение за рационализация. Няколко дребни неща, но събрани даваха отличен икономически ефект. Отпадаха и част от проблемите с качеството на продуктите. Искахме да прокараме идеята без тези глупости, но ни увериха, че така трябва. Подготвихме документите и пуснахме заявление. На следващият ден, обаче ни извикаха и за наша изненада видяхме, че всичко е подменено. В списъка на авторите фигурираха поне 20 имена, а ние бяхме накрая. Някои от хората включени там дори не познавахме. Отказахме да подпишем, новите документи, но подписите ни бяха фалшифицирани. Бяхме отвратени от всичко и докато се чудехме, какво да предприемем се появи той. Човека, чието лице видях във вестника. С гърбав нос, ситно къдрава коса и малки очички, които шареха постоянно наоколо.
Не беше лош човек. Можеше да се говори нормално с него. Понякога подаваше ръка за помощ. Само, че използваше всяка ситуация за да се изтъкне. Беше решил да ни „обясни” нещата в живота. Първо ни заведе в неговата стая. Пълна с папки съдържащи стотици „изобретения” не ставащи за нищо. Никъде не беше на първо място. Винаги съавтор. За да минело нещо, трябвало да знаем, кого да пишем най-отгоре. Имаше и един шкаф с изрезки от вестници. Навсякъде пишеха за него. Великият изобретател!?! Ухажваше журналистите и знаеше как да ги прикотка. Дори на два пъти се появи по телевизията. Стана смешен, но това не го отказа.
После ни заведе в един от складовете. На рафтовете бяха наредени хиляди инструменти. Завити в найлон, с номер и бележка към тях. Показа ни едната редица. Все негови неща. Нито едно не работело, но така щели да останат за вечни времена и да го помнят и след смъртта му. Ако работели щели да се амортизират и да ги изхвърлят някога. Гордееше се с количеството.
Само, че нещата не се развиха така, както си мислеше. Пенсионира се скоро след това. Филмите бяха вече на собствена сметка и папките с „историята” отидоха в печките за отопление. Някои от инструментите се преработиха, а останалите заминаха за претопяване. Не остана нищо.
Бях забравил за него, но един ден се появи в къщи. Помоли за помощ. Беше започнал да работи нещо, което наистина си струваше. В напълно нова област за него. Без да вдига шум, беше открил нещо ценно. С един приятел му помогнахме. С малко пари, с работа и съвети. Направихме модел и той работеше. Оставаше да оформи документите и да намерим фирма, която да се заеме с производството. Нямаше да е трудно.
Имах други задачи и не бях го виждал една седмица. Минах да го видя и се ужасих. Беше починал. Появили се бяха наследници, къщата вече беше продадена и в момента я разрушаваха. Всичко бяха изхвърлили.
Един човек в краят на дните си беше опитал да изпее своята лебедова песен, но не му стигна времето да я довърши. Сигурно можеше да го направи и по-рано. Сигурен съм, че тя е била в него, но беше зает повече с това да задоволи суетата си.
Бях там и чух неговата песен. Останах само аз. Приятелят ми, който също знаеше почина преди 4 години в Гърция. Затиснат от бетонен блок. Беше най-кадърният специалист, с когото съм работил, но имаше семейство и заради парите работеше, като строител. Преди две години изхвърлих и документите за откритието, които бяха у мен. Не беше мое. Все някога някой друг ще се досети за същото и няма да чака последните си дни.
Вървя по улиците и наблюдавам, хората наоколо. Всеки забързан за някъде, гонещ дребните ежедневни проблеми. Невиждащи нищо друго освен себе си.
Какво ли би станало, ако легендата е истинска. Някой ден някой ще чуе песента на умиращия лебед. Ще разбере всички въпроси и отговори и ще ги сподели с другите. И светът ще се промени.
Или това вече се е случило. Някой е чул песента и я е споделил.
Само, че лебедът не е имал достатъчно сили и песента не е била цялата. Само въпросите.
Отговорите трябва да търсим сами.

С риск да Ви досадя още ще препоръчам и едно стихотворение по темата. Не знам дали ще ви хареса. Вижте линка.

Умира лебед

....