Ти можеш

Ти можеш!

Прочитам последните няколко реда и книгата свършва. Знам това. Чел съм я поне десетина пъти, но всеки път прелиствам за всеки случай и послеслова от написан някоя умна глава. Само, че аз предговори и послеслови не чета. Мразя някой да ми обяснява какво точно съм прочел. Знам какво съм прочел и усетил. Оставам за миг неподвижен, а след това внимателно слагам книгата на определеното и място. До следващият път.
Книгата е „На изток от Рая„.

Ти можеш!
Финалните думи са ефектен край на книгата и всеки път се заричам, че ще ги помня. Само, че ги забравям. До следващият прочит на книгата.
Защото е трудно да преодолееш навика. От раждането всички ти говорят с други думи. Насаждат ни навици и правила, правила, правила....
Навсякъде чуваме „Ти трябва!” и неговият брат „Ти не трябва”.
Ти трябва да слушаш! Ти трябва да учиш! Ти трябва се прибираш рано!
Не трябва да се цапаш! Не трябва да се плачеш!
Възрастните казват, че това се прави от любов към децата. Само, че не са искрени. Правят го за собствено удобство и да оправдаят собствените си постъпки. По-лесно е да заповядаш, отколкото да убедиш едно дете. Децата имат много въпроси. Някога странни и наивни, но често изключително точни и уместни. Трудно се отговаря. По е лесно да се заповядва и изисква. После учудени вдигаме рамене от бунта на децата.
Не разбираме, че те не отричат правилата, а защитават правото си за разумен избор.
На пръв поглед няма нищо лошо в правилата, но не е така. Свикваме с този стил и започваме да го прилагаме към света около нас. Оправдаваме собствените си постъпки с правилата и наложената чужда воля.
Това не зависи от мен! Така трябва да постъпя! Така ми наредиха!
Чуваме често тези думи изречени за наше оправдание и за алиби пред съвестта ни. Не се замисляме, че лъжем преди всичко себе си.
Защото всеки има избор! Винаги! Всяко решение, което взимаме е наше, а не на някой друг. Дори, когато това решение е грешно, дори когато се налага да се съобразим с другите, решението пак е наше. Ние го вземаме и ако имаме оплаквания трябва да погледнем навътре в себе си.
Няма нищо лошо в това направиш нещо, което не одобряваш за да защитиш себе си или близките си. Човекът е така устроен.
Защо тогава се срамуваме да го признаем и казваме, че изборът е на друг?
Защо се сещаме само за нещата, които трябва да направим?
Защо не се сещаме за нещата, които можем да направим?
Можем да подадем ръка на нуждаещият се, можем да подарим усмивка на околните, можем да посочим с пръст крадеца, можем да променим себе си и света.

Остава да пожелаем и използваме тази свобода.

Не - трябва, а - можем!

Сигурно пак ще забравя тези думи. Някак по-удобно е да се оправдавам с другите, с времето, с дъжда и сушата, със земята и звездите, с боговете и демоните. Определено ще ги забравя. Нали все пак изборът е мой? Не - трябва, а – можем!

Е, аз избрах вече, а Вие!

27.01.2009год.

2 коментара:

  1. :)Като майка мога само да благодаря за написаното.
    Ще го прочета още няколко пъти, за да ми светва по-силно предупредителната лампа, когато съм импулсивно-назидателна.
    Опитвам са да внимавам, но пък и темперамента ми често пъти ...

    И ... наистина можем, не трябва да го забравяме наистина, дано да успяваме по-често.

    ОтговорИзтриване
  2. признавам, че не съм чела книгата ...ще трябва да я прочета, но ще трябва да препрочитам и ти какво си написал ...забравям, че аз самата не обичам назидателния тон ...а го правя с цел не да огранича, а да предпазя ...но явно ще ТРЯБВА да се променя, докато е време и аз ти БЛАГОДАРЯ

    ОтговорИзтриване