Бонсай

Спускаме се по пътеката между два хълма. Следваме някакво подобие на пътечка, бледо очертана върху килима от борови иглички. Отдясно бавно тече малко поточе, с брегове обрасли със зеленина. Водата е студена и кристално честа. В един момент почти без преход излизаме на скрита от погледите малка поляна. Само няколко крачки. Слънчева и тиха. Есента е гореща и суха, но тревата там още е зелена. На един камък в краят и се припичат няколко гущера, които побягват чули шума от стъпките ни.
В срещуположният край на полянката на фона на тъмнозелените борове растяха три брезички. Различни на възраст и форма, с вече пожълтяващи листа, устремили клони към слънцето.
Тихо и спокойно място. От гората се чуват гласове на птици, а навсякъде се носи нестройният хор на хиляди скакалци, но обичайните звуци, с които сме свикнали ги няма. Чуваш само мислите си.

От десетина години отглеждам бонсаи. Не помня как се запалих. Може би от някоя статия или от видяна някъде снимка на красив образец. Започнах на шега, но се запалих. Не отнема много време. Само няколко минути дневно, но трябва да е редовно. Всичките съм отгледал от семенце. Пресаждах ги през година, подрязвах листа и излишни клони, оформях короната, стъблото и корените за да ги приближа до картината, която исках да нарисувам с тях. Следях за влагата, температурата и слънчевите лъчи. Всичко с мярка. Нищо не трябваше да е в повече или по-малко. Вече започваха да добиват вида, който исках и се гордеех с тях.
Преди малко повече от година се преместих в друг град. Нова работа, нова среда, нови познати. Не можах да ги взема. Нямах време и място. Инструктирах домашните и заминах. Връщах се често, но нямах време за тях. Времето ми отиваше за близки, приятели и познати.
Съдбата на бонсаите беше предопределена. Загинаха един след друг. От прекалени или недостатъчни грижи. Останаха сухите им стъбла, на които никога нямаше да се разлистят листа.
Само, че в ранната пролет за моя изненада, един се съживи. Брезичка на 10 години. Едва 30 сантиметра висока Един от първите ми бонсаи. Не го обичах. Не се поддаваше на оформяне. Растеше си както искаше и не можах да го оформя по свой вкус. Купувах за другите специални съдове. Любувах им се. Този остана в първата саксия, в която го засадих, но само той оцеля.
Мина лятото, есента листата паднаха и заспа зимният си сън. Само, че преди две седмици пак ме изненада. Събуди се по рано. Навън валеше сняг и всичко беше замръзнало, а той разлисти първите си листа. В началото се зарадвах. Реших, че това е напомняне, за идващата пролет, но после се сетих. Отново си правеше, каквото поиска. Очевидно не понася живота в саксията. Поредният бунт.
Вижте го днес. Снимките не са хубави, но и той не е красавец. Невзрачен, но упорит.













Решил съм тази година, в началото на май да го занеса на мястото, за което ви разказах и да го засадя до другите три брези. Далеч от хората, там където му е мястото.
Малко се притеснявам за него. Може живота в саксията да го е изнежил. Може и да загине на новото място.
Надявам се да се справи. В него има много воля за живот. Дано успее да навакса пропуснатите години. Не може да се премести. Ще прекара живота си там, но съм сигурен, че няма да остане бездеен. Ще потегли в единствената посока, в която има свобода. Нагоре. Ще извиси клони към слънцето и след години ще заприлича на съседните дървета. Свободни и красиви, всяко по свой си начин.

Наблюдавам хората и се замислям. Не сме ограничени от саксията. Можем да потеглим във всяка посока, а цял живот се стремим да пуснем корени дори и мястото, на което се намираме да не е подходящо. Имаме всички посоки, а избираме да растем надолу.
Защо?

....

12 коментара:

  1. Завиждам ти за тъпениерто, да се занимаваш с бонзай. Тук се продават готови и не са скъпи, но някак си не мога да ги приема. Счтам го за насилие над природата. Може би характерът ми е такъв. Винаги съм била против рамките и нормите. Май с годините, съм позагладила острите си ръбове, но пак не понасям ограниченията.

    krotalka

    ОтговорИзтриване
  2. на krotalka
    Не е търпение, а постоянство:). Това, че е насилие над природата е така. Отстрани изглежда красиво, но е поредният нескопосан опит на човека да властва над всичко, което вижда.

    ОтговорИзтриване
  3. А аз запазих стъблата на неприспособимите... напомнят ми и днес, че в този свят насилието ражда изродени норми, които започваме да смятаме за правилни и да почитаме като закони, защото ние можем с думите да ги описваме, а там, в природата, законите са други, спазват се и неизписани... нашите са безплодни, сухи, несвободни, а претендиращи...
    Последното живо стъбълце, на люляк, оставих на скалите над Преображенския манастир, населени с негови събратя... да живее, както и в саксията, в лишения, за да не загине, почувствал силата на свободата...

    ОтговорИзтриване
  4. на inamay
    И аз ги пазих няколко месеца. Само, че не бяха същите. Бяха някакви непознати. Ако можеха да виждат, как ли бихме изглеждали ние в техните очи?
    Изсъхнали, ходещи и говорещи сенки?

    ОтговорИзтриване
  5. Krizt, да, "не бяха същите", не са това, което биха. И ние не сме... на снимките. Но в очите им сигурно изглеждаме такива, каквито ние си виждаме нас. А ти не може да си суха сянка... само имаш своята, която те копира... За съжаление, все повече замлъкваме. Дано това не води до изсъхване...

    ОтговорИзтриване
  6. любовта не може да пресъхне. животът е движение - като неспокоен поток. желанието да притежаваш те е накарало да направиш своите бонсаи - но притежанието има и друга страна - отговорност за този, когото притежаваш. така е и в любовта. не е проблем да създадеш връзка, проблем е да я отгледаш. колкото по ограничаваш любимия - толкова по-зависим става от теб. и ти от него. защото това, което притежаваш и то те притежава. мил и тъжен урок от живота - нещата от живота...всички ние пускаме корени когато искаме да се себеизразим. почвата е само декор за нашето себеизразяване. спомни си време разделно - нима нямаха избор? изборът как ще се себеизразиш е от съществено значение за смисъла на присъствието ни тук, на Земята. Но движението е обмен на идеи - живот. Не бива да се пренебрегва ...

    ОтговорИзтриване
  7. на inamay
    Надявам се да не съм суха сянка, но се променям с годините. При бонсаите изсъхването става отвън навътре, а при хората е обратно. Не може да се види в огледалото.

    ОтговорИзтриване
  8. на Ela Hikari
    Движението е живот. Това е! Ако спреш можеш да загубиш всичко, което имаш. Дори и любовта може да пресъхне.И тя иска развитие и усилия всеки ден.

    ОтговорИзтриване
  9. Хубав блог, а историята - като от приказка на Андерсен!
    Поздрав и ЧБМ! :))

    ОтговорИзтриване
  10. на Гичка Граматикова
    Честита баба Марта и на теб!

    ОтговорИзтриване
  11. Самият избор ни прави затворници.Аз харесвам Японските градини,както и всичко японско,така че намерих много общи неща в този блог.Поздрави

    ОтговорИзтриване
  12. на Valentin Mihalev
    Радвам се,че попаднах и на твоят блог.

    ОтговорИзтриване